ЗАЩИТА НА ПЕРСОНАЛНАТА ИНФОРМАЦИЯ от Мариана Кирилова
 
   Според Симон Дейвис, директор на Privacy international (Index on cencorship, 6/1997) развитието на технологиите и промените в човешкото поведение изискват постоянно и дори рутинно обновяване и разширяване на индивидуалните права и свободи.
   Много права се нуждаят от такова разширяване, но никое не така спешно како правото на неприконсновена лична сфера, смята той, защото електронните технологии създават такъв потенциал за нахлуване в тази сфера, какъвто беше немислим преди 20-на години. В съвременния свят се развива цяла индустрия на следенето, която води до нова ера в социалния контрол. На Запад името на всеки отделен човек фигурира средно в 200 бази данни.
   С. Дейвис отбелязва, че законодателството за информациона защита на личната сфера се приема враждебно от медиите, считащи го за бариера пред свободата на печата. Но всъщност двете права са равностойни и изкуствено се противопоставят.
   Необходим е баланс, който предполага най-малко две неща: от една страна, корекция в крайностите на разследващата журналистика, а от друга - по-голяма прозрачност на самите "наблюдаващи ни" институции. (пак там, p.47-48)
   "Наблюдение на наблюдаващите" - ето една добра формула за решаване на горната "дилема". Прозрачност на институциите, прозрачност на медиите - прозрачност на онези, които така или иначе боравят с персонална информация. Прозрачност, гарантирана с ясни процедури - с права, задължения, отговорности и достатъчно тежки санкции.
   Концепцията за достъп до информация в сега разработвания английски закон за свобода на информацията възприема един модерен подход за защита на информацията - публична, частна или лична. Изоставено е предишното изброяване на 15 закрити сфери. Очертани са седем сфери на защитена информация, но същевременно са въведени два теста - "тест за вреди" и "тест за публичен интерес", чрез които във всеки конкретен случай се определя дали да се даде или да се откаже информация.
   Така едновременно се гарантират и частния, и публичния интерес - било от защита на дадена информация, било от прозрачност на дадена институция. Така нещата в най-малка степен зависят от произвола на един или друг чиновник. Съвсем не е просто, но начин има.
   В българския проектозакон за информацията от 1992 г. неслучайно цяла глава е посветена на режима за боравене с персонална информация. Странно е, че един готов проект толкова дълго остана "в чекмеджето". Всъщност, чрез "липсата на правни средства за защита" на личните данни българите са все още поставени "в неравностойно положение сред гражданите на демократичния свят." (Огнянова, Н. Информацията ли? Че това е много просто. - http://www.bild.acad.bg) "Не бива да е възможно да ме принудят да предоставя персонална информация освен за цели, определени с нормативен акт. Не бива да е правомерно да се събира персонална информаци за мен, ако аз не зная за това, нямам механизъм за защита и не мога да оспорвам истинността на данните." (пак там)
   Обръщайки внимание на тънкия баланс, който трябва да се постигне тук между интересите на обществото и интересите на индивида (без да се засегнат нито едните нито другите) ще посочим едно може би най-добро европейско решение.
   Съгласно чл. 6.3 във връзка с чл. 8 от ЕКЧП всеки индивид има право да бъде информиран, ако се подслушва телефона му. Българският проектозакон за информациято от 1992 г. е още по-категоричен: "Управление на персонална информация е допустимо само когато субектът на информация е дал изрично съгласие за това". А "управлението" (напр. следенето) без съгласие е допустимо "само по силата на разпоредба на закон". Но... това още не е баланс - и законът може да позволи твърде лесно и некотролирано тайно следене. Важно е, какъв ще е самият закон. И ето че в Дания отиват по-нататък, търсейки точния баланс. Там министърът на правосъдието в закрито заседание назначава адвокат, който представлява интересите на следеното лице (без да му казва, разбира се). Това е типичен пример за прилагане формулата на "двата ключа" при разпореждане с даден властови ресурс с цел избягване злоупотребата с него. Актът на боравене с ресурса (в случая решението за употреба на специални средства за тайно следене на дадено лице) се контролира от двама независими един от друг и равнопоставени субекти, които знаят за и преценяват основателността на акта. Така възможността за узаконен чиновнически произвол е изключена или поне значително намалена.
   Днес едно най-ново средство за защитата на информацията (вкл. и личната сфера), което интензивно се развива с "бума" на информационните технологии е електронната криптография. конституциите гарантират тайна на кореспонденцията, но електронните писма пътуват без "плик". Затова с нарастването на електронния трафик процъфтява и бизнесът на фирмите, предлагащи електронни шифри или "пликове" за електронната поща. Правителствата са изнервени от развитието на шифровата индустрия. Появяват се проектозакони, изискващи всеки такъв "продукт" да се изпраща първо в съответните държавни служби, а след това на пазара. Електронната общественост, съответно, реагира бурно срещу тези проекти (вж. напр. Digital citizen - http://www.db.nl), но очевидно и тук става дума за намиране на тънък баланс, при който правилата и средствата за електронно "пробиване" на криминална и шпионска комуникация, да не могат да се използват за следене, напр. на политически дисиденти. И точно в тези случаи са незаменими прецизните правни формулировки (и съответно - фатални скритите дефекти в тях).
   Оттук, борбата за право, която водим сега, може и трябва да бъде съвсем конкретна до последния детайл.