ЗАЩО пряка демокрация?

Пряката демокрация е необходима като гаранция за реалност на демокрацията. Досегашният опит в управлението на отделни държава и на света все по-ясно показва, че представителната демокрация не стига за това. (Само ще поясним, че избирането на управляващи също е форма на пряко участие в управлението, но при него се решава само за избора на лица, а не и въпроси на управлението по същество. Затова изборът на управляваще е по-скоро “прекия елемент в представителната демокрация”, а не пряко управление от страна на гражданите,  особено когато представителя не се задължава да поддържа определени решения по дадени въпроси (императивен мандат), а си запазва свободата сам да взема решения съобразно интересите на своите избиретели, но така както той ги разбира. Разбира се и този пряк елемент в представителната демокрация би могъл да се засили с право на отзоваване и с повече изборни длъжности в държавното управление, ако това ще подобри управлението.)

Реалната демокрация е две неща:

(1)   реален контрол на всички поравно върху държавното управление и

(2)   държавно управление в интерес на всички.

Към тези две ще добавим и трето, което следва от тях, но често се забравя -

(3)   реална отговорност за лошо управление. Това е по-скоро гаранция за първите две.

Ако липсва едно от трите - няма реална демокрация. Нима има такава, ако народът има контрол върху властта, но управлява против интересите си? Нима има гаранция за управление в интерес на народа без негов контрол върху властта? Или ако управляващте не носят реална отговорност при лошо управление?

Народният суверенитет отдавна е признат като основен принцип в държавното управление - върховната власт принадлежи на народа, т.е. на всички граждани поравно (а това значи, че и служи на тяхните интереси - това е смисъла на тази принадлежвност). Но след признаването на този принцип проблемът за реалното му прилагане, за формите, които биха гарантирали реална власт на всички и служеща на всички, а не на част, остава нерешен. И до днес признатите  за носители на връховната публична власт граждани все още не са такива - мнозинството е отстранено от властта и тя далече не се упражнява в интерес на всички (вкл. и на бъдещите поколения).

Основна причина за това е липсата на пряка демокрация - на пряко упражняване на властта от гражданите и пряко участие в държавното управление.

Факт е, че едни винаги са искали въобще да няма такова участие, други искат да е само такова, но въпросът е не "или...  или", не е „участие или отстраняване” на гражданите от управлението, а за ОПТИМАЛНАТИТЕ в дадено време и място степен и форми на това участие (в даден исторически момент, за дадено общество, управленска сфера, фаза, ситуация). В едни случаи прякото участие е невъзможно, ненужно и дори вредно. В други е напълно възможно, необходимо и дори спасително. Става дума за тънък баланс между прякото упражняване на властта и упражняването й чрез представители. (При търсенето на такав баланс, напр. в управлението на фирмата възникна една доста развита теория на участието, боравеща с прецизни иконометрични модели.)

В различни общества или моменти от тяхното развитие оптималната степен на пряко участие на управляваните в управлението е различна. Тя се определя всъщкност от две неща: от необходимоста и възможността за такова участие в дадения момент и място. Оптимално пряко участие имаме, когато то е налице в необходимата и възможна степен. Ако участието е повече от необходимото или възможното в даден момент получаваме утопия и съответно - неоптимално, в крайна сметка - лошо управление. Ако участието е по-малко, отколкото е необходимо и възможно в даден момент, получаваме антиутопия и отново в крайна сметка - лошо управление. Негативните ефекти и в двата случая могат да варират от най-малки пропуснати ползи до национални катастрофи.

Степента на участие в дадено общество се определя от сумата на гражданските участия в различни сфери на управленска дейност. В тях, от своя страна, степента на участие варира при различни типове решения или в отделни фази на разработване и осъществяване на едно и също решение.

Така напр. гражданското участие по принцип е по-мислимо в законодателната, отколкото в изпълнителната и правоохранителната дейност.

В законодателната дейност то е по-уместно в разработването на основни закони, засягащи най-ширико и дълбоко интересите на гражданите (напр. конституция, избирателни, данъчни закони), отколкото в регламентирането на по-тесни и технически сфери.

При създаването на конкретен закон (напр. избирателен, данъчен) участие е възможно по принцип в началната (инициатива, издигане алтернативи, публично обсъждане) и крайната фаза (утвърждаване), но не и при техническата разработка на конкретните формулировки.

За всяка отделна сфера или фаза на управленска дейност теоретически е мислима една оптимална степен на гражданско участие и неучастие. Ако тази оптимална степен е налице във всяка отделна сфера получаваме оптимално гражданско участие в обществото като цяло.

Оптималната степен на участие в обществото като цяло или в отделна ситуация може най-общо да се измери чрез (1) необходимоста и (2) възможността за участие в конкретния случай. Съпостявяйки наличието на необходимост и възможност за участие с наличието на реално участие в дадена стиуация можем да получим осем логически варианта, сред които се очертават четири оптимални и четири неоптимални.

1. Ненужно (умен цар) , невъзможно и липсващо участие; - Оптимално отстраняване поради ненужност и невъзможност на участието. (оптимално управление без участие - “добрият цар”)

2. Нужно (малоумен цар), но невъзможно и липсващо участие; - Неоптимално отстраняване поради невъзможност на участието, макар и необходимо - управлението е неоптимално (Нерон).

3. Необходимо (малоумен цар...), но невъзможно и съществуващо (...корегиран с малоумен народ) участие. - Неоптимално участие - необходимо, но невъзможно. (имаше една пиеса и филм “Кучешко сърце” – едно куче е „произведено” в човек и получава човешки стотус (права))

4. Ненужно, възможно и съществуващо участие; - Неоптимално участие, което макар и възможно, е ненужно. (излишен лукс – умен цар се дублира излишно в управлениеот с умен народ)

5. Ненужно, невъзможно и съществуващо участие; - Неоптимално участие, когато нито е необходимо, нито е възможно. (горните две заедно – на добър цар се меси малоумен народ)

6. Ненужно, възможно и липсващо участие; - Оптимално отстраняване поради ненужност на иначе възможно участие. (спестен излишен лукс )

7. Необходимо, възможно и съществуващо в необходимата степен участие; - Оптимално участието, дадено в необходимата и възможна степен. (обетованата земя)

8. Необходимо и възможно, но липсващо участие; - Неоптимално отстраняване на гражданите от пряко участие, когато то е необходимо и възможно. (диктаторски, авторитарни, олигархични режими)

Възможни са и парадоксални смесици на някои от тези варианти.

Необходимо ли е, възможно ли е и има ли  в България някакво пряко участие на гражданите във властта? (Този въпрос може да се постави за всяка друга страна. В момента той е актуален и за ЕС, където е в ход приемането на нова Конституция, в чийто проект са неоправдано ограничени правата на пряко участие - вж. напр. чл. 46 и предисторията и алтернативите му).

1. Необходимо ли е пряко участие на гражданите в упражняването на властта у нас?

Формалното въвеждане на парламентарна демокрация у нас се оказа недостатъчно за отстраняване от власт на бившата номенклатура и за постигане на реален граждански контрол върху властта. Оттук - провал на пазарните и демократични реформи. Задържала контрола си върху властта, бившата номенклатура чрез един олигархичен режим блокира прехода към пазарна икономика и демокрация и форсира разграбването на държавната собственост, започнало още преди 1989 г. "Преходът" се оказва имитация, прикриваща истинската цел - "осребряване" на политическо господство на бившата партокрация. Гражданите останаха вън от властта. Страната, мнозинството от народа ни плати и плаща огромна цена за илюзията, че и в нашия случай формалното въвеждане на многопартийна представителна демокрация ще е достатъчно да осигури преход към пазарна икономика и демокрация.

Основна причина за неадекватността на тези форми в нашите условия е ЛИПСАТА НА "ТРЕТО СЪСЛОВИЕ" - на немалобройна част относително заможни граждани извън бившата “аристокрация”,  номенклатурата - партийна, държавна и стопанска. В нашия случай последнта концентрира не само политическата власт, но и целия капитал на обществото в свои ръце (преди 50 години - чрез национализация, а днес - чрез "дива" приватизация и нова експроприация на населението чрез държвавата - чрез всичките й политики - финансова, приватизационна, правоохранителна, медийна, информационна и т.н.

При това положение проблемът ни е преход към пазарна икономика и демокрация без "трето съсловие", при икономически слабо гражданство и доминираща икономически екс-“аристокрация”- чети, номенклатура.

В Европа са нямали такъв проблем. Там при прехода към пазарна икономика и парламентарна демокрация голяма част от националния капитал е в ръцете на "третото съсловие" - буржоазията. Аристокрацията доминира политически, но не и икономически.

Следователно в нашия случай още в началото можеше да се предвиди, че при граждани без капитал и партокрация с капитал скроената за друга ситуация (граждани с капитал) парламентарна демокрация ще бъде недостатъчна за смяна на стария режим с оптимален за нацията модел  - реална демокрация и реална пазарна икономика. Днес, след 15 години безсилие на парламентарната демокрация и допълнителната експроприация на гражданите от страна на капитализиращата се номенклатура необходимоста от по-силни форми на демокрация е още по-очевидна. Следователно, по тези причини в България е НЕОБХОДИМО по-широко пряко гражданско участие.

2. Възможно ли е по-широко пряко гражданско участие в България?

А. Образователно равнище. Българите имат сериозни празноти в политическата си култура и слабости в манталитета, наследени от робското, авторитарно и тоталитарно минало, но по своята образованост и обща култура далеч не са изостанали. Те МОГАТ ДА РАЗБЕРАТ проблемите на прехода (ако има кой да им обясни) и МОГАТ относително бързо ДА СЕ НАУЧАТ да си служат с новите граждански права (ако има кой да ги научи или поне не им се перчи в това). Това означава, че субективните възможности за по-широко гражданско участие ги има.

Б. Технически средства. Съвременните информационни технологии създададоха немислими доскоро възможности за по-широко включване на гражданите в управлението на обществото. Като една илюстрация за тези възможности ще посочим, че в обединняваща се Европа, т.е. в мащабите на цял континент, е разработен днес експериментален модел за "европейски граждански форум (площад)", където всеки гражданин от ЕС може да следи и участва в изготвянето на всички управленски решения на европейско равнище (Weiler, J.H.H. The European Union Belongs to its Citizens: Three Immodest Proposals. - European Law Review, v.22, No.2, April, 1997; - http://www.iue.it/AEL/EP/Lex/idex.html) Подобни средства за комуникация стават все по-евтини и достъпни за все по-широк кръг хора. Това означава, че техническите възможности за най-широко гражданско участие са налице. В Европа са чувствителни към изоставането на политическите правила от новите информационни възможности - самата поява на такива възможности, води до поставяне на въпроса за разширяването на гражданското участие. (вж. напр. Движението Digital citizen (Електронен гражданин) в Холандия - http://www.db.nl)

3. Има ли пряко гражданско участие в България?

Относителната тежест на отделната личност в българското общество и държава никога не са били големи. От Освобождението и до сега съществува дисбаланс между властта на държавата и властта на гражданина – бюрокрацията, държавният чиновник категорично доминира над обществото и успешно отстранява гражданите от контрол върху себе си. Оттук хронична и повсеместна корупция, продажност и външна зависимост на управляващите - лошо и най-лошо управление.

Сред множеството други фактори, спъвали развитието ни (география, история, външни намеси, манталитет и пр.), разрушителния ефект на ТОЗИ дисбаланс, на тази необвързаността на властта с обществото остава незабелязан (вкл. съзнателно прикриван). Но факт си е факт незакотвена в обществото властта го разрушава - вкл. и като "усилвател" на останалите негативни фактори отвън и вътре.

С либерализирането на политическия живот след 1989 г. гражданите, разбира се, са “включени в новата политическа игра, но пита се, в каква роля? И доколко автономно? Получиха ли те реален глас в управлението на страната? Наистина ли ги питат при решаването на важни въпроси, търсят ли помощта им в прилагането на законите и взетите решения, дават ли им достатъчно информация? Очевидно не. Няма публичен дебат, няма допитвания, няма референдуми, няма привличане на граждани в борбата срещу корупцията и престъпността, няма прозрачност, няма диалог между граждани и власт. Т.е. с "отварянето" на политическия живот задействат нови механизми за отстраняване на малкия човек от "голямата игра", които са толкова по-ефективни, колкото по категорична е икономическата доминация на старата партийно-полицейска номенклатура.

Така,  от гледна точка оптималност на участието, България попада във вариант 8 - ЛИПСА на гражданско участие, когато то е КРАЙНО НЕОБХОДИМО и е НАПЪЛНО ВЪЗМОЖНО.

 

ЛИШЕНИ СМЕ ОТ ПРАВА

Какво ни пречи да участваме, какво ни отстранява. Какво да искаме и за какво да се борим най-напред, за да стъпим поне с два пръста на политическата сцена и се включим (не като фигуранти) в определянето на собствената си съдба, с която днес се разпореждат други без да ни питат?

Реалният контрол на гражданите върху държавното управление се спъва от много неща 

-         бедността,

-         ниската политическа култура,

-         липсата на информация,

-         пряката политическа принуда, репресия, насилие - сега пара-държавно - от извъндържавни силови структури - по крилото на съдебната система,

-         изкуствените политически деления между хората, правещи ги неспособни да действат заедно за общите си интереси (уж леви, уж десни, уж етнически деления, създавани от псевдо-партиите, от  професъюзите, от обективните възрастови, регионални и др. различия),

-         липсата на права - реални (формалните все едно ги няма) права за пряко участие. Куп празноти хитрини в конституцията и законите, ограничават избора ни на управляващи (вкл.съдии, прокурори, полицаи), отзоваването им, свикването на референдуми и прякото приемане на закони от гражданите, законодателната ни инициатива, достъп ни до информация, достъп ни до публичните медии (право на публичен диалог, право на новина) и т.п.

Ясно че с всичко това трябва да се борим, че преодоляването на някои дефиците ще върви в чисто индивидуален план. Но за кое можем да се борим само заедно? И за кое най-напред? Мисля, че това са правата за участие и контрол върху управлението. Ако имахме правата, останалите пречки нямаше така дълго да се  възпроизвеждат.  Тях ГИ възпроизвеждат с държавна политика. Следователно решаващо е да завоюваме контрол върху тази политика.

Бедни сме, защото не ние пишем приватизационните, данъчните, кредитни и пр. закони и не ние водим паричната и финансова политика на държавата.

Изложени сме на беззаконие и насилие, защото не ние  пишем правоохранителните закони и правим съдебна система и наказателна политика. Държавата изван наш контрол абдикира селективно от функцията си да прилага закона, отваряйки врата на безнаказано насилие.

Ниска е политическата култура, защото не ние правим образователната, информационата  и медийна политика. Без наш контрол няма гражданско образование, няма комуникация между гражданите и

По същите причини сме атомизирани, разделени и противопоставени изкуствено, чрез което взаимно се отстраняваме от управлениео - за да ни управляват ТЕ. Без информация и публичен диалог помежду ни, без отворени за нас медии сме непознати един за други и уязвими за  едностранното облъчване с митове и лъжи, сблъскващи хора с общи интереси. У нас са в ход същите "културни войни", описани от Дж.Гербнер - именно те формират лошия манталитет и ниската политическа култура на гражданите, така необходими за властимащите.

Лишаването от права за контрол и участие в държавното управление е възловата преграда. Не бедността, беззаконието, манталитета са първопричините за отстраняването ни от властта, а липсата на прева за гражданско участие и контрол върху икономическата, правоохранителната, медийна и всяка друга държавна политика. Именно липсата на реален граждански контрол върху управлението блокира модернизацията на обществото ни.

Негативното наследство тегли назад, но политиката на дискриминация на гражданите и лишаването им от икономически, културни, информационни и правни ресурси да бъдат такива утвърждава и възпроизвежда това наследство. Има порочен кръг, но той е мним - в него част от причините са следствия на първопричината. Казионните шамани на режима “виждат” само следствието с него оправдават всичките ни провали. И поискате ли права  ви “обясняват”, че няма смисъл при такъв манталитет, бедност и пр. Пращат ви да чакате 100 години смяна на поколенията и вдигане на стандарта. Митът за  "манталитета" и "наследството" като първопричини за провалите в модернизацията ни прикрива главното ЗВЕНО в порочния кръг - истинската първопричината безконтролността на държавната власт,  политическото безправие на гражданите. Андрешковският манталитет (неуважението към закона) ще изчезне, когато “Андрешковците” получат контрол върху бирниците (държавата) и право сами правят данъчните закони (както става в САЩ преди сто и нещо години - вж.по-долу).

Повечето права и реалната възможност за контрол и участие на гражданите в управлението ще стартира натрупването и на повече богатство, и на политическа култура за пълноценно гражданско участие.

ЧУЖДОЗЕМЕН ОПИТ

В новата история липсата на права на непосредствено участие в държавното управление е ставала проблем, когато традиционите либерални институции са се оказвали недостатъчни за осигуряване контрола на гражданите върху властта. Всъщност тези права развиват и задълбочават либералната демокрация, засилвайки позициите на отделния човек. Те "корегират" либерализма с повече свобода, а не с държавни намеси, с права на участие и контрол в държавното управление, разширяващи всъщност индивидуалната свобода на личността.

Така в края на миналия век много от американските щати приемат нови конституции, които отразяват недоверието на избирателите към техните представители в законодателната власт. Основна промяна е въвеждането на т.нар. закони под условие, влизащи в сила едва след санкция от самите гласоподаватели. Това са своебразни референдуми (Zimmerman, J. F. Particpatory democracy: populism revisited. N.Y., Praeger Publishers, 1986, с.37), които в повечето случаи касаят закони за вземане на публични заеми или въвеждане на нови данъци (т.е. американците пожелават да бъдат питани, когато държавата оперира с парите им). Точно преди 100 години тези права още повече са разширени от избирателите в щата Южна Дакота, които с промяна на конституцията си дават (1) правото ДА ПРЕДЛАГАТ закони и др. решения, които, след минаване през законодателното тяло се ПРИЕМАТ на всеобщо гласуване и (2) ПРАВОТО (ако поискат) да ОДОБРЯВАТ чрез всеобщо гласуване всеки приет от законодателите закон. Тази реформа е мотивирана от убеждението, че урбанизацията и нарастването на населението за избирателите правят по-труден контрола върху чиновниците и затова са необходими повече права за гражданите. Освен това в референдума и гражданската законодателна инициатива се намерени оръжия срещу скрития контрол на железопътните компании върху законодателната власт. (пак там, с.38) Откривайки, че избраните от тях "представители" се контролират после от други, гражданите си извоюват права на непосредствено участие в законодателната дейност. Ето че не нужно да измисляме "велосипеда".

Към тези права, които действат в повечето американски щати, следва да добавим и ПРАВОТО да се иска (с подписка) предсрочно отзоваване на държавни служители и ПРАВОТО на информация, регламентирано със специални закони в САЩ и много други западни страни.

Днес в България с парите ни, с настоящето и бъдещето ни "оперират" без да ни питат. Държавата е затънала в корупция, а депутати и политици са под неприкрития контрол на няколко икономически групировки. Това едва ли би било възможно, ако българските граждани (които едва ли са по-неграмотни от жителите на Южна Дакота отпреди век) не бяха лишени от посочените права на участие и контрол върху властта. Впрочем, дори в съседна Македония гражданите имат право да предлагат промени в конституцията (със 120 х. подписа), а в Словения имат право на законодателна инициатива (с 5000 подписа). Макар че това са само фрагменти на гражданско участие, които така или иначе не стигат за обуздаване на една балканска бюрокрация, тези права показват едно по-просветено мислене на елитите в тези страни.

Ролята на гражданското участие за успешното реформиране на корумпирани държави се вижда и в два примера от развиващите се страни. През 1987 г. 7-милионната област Ceara в Бразилия е в дълбока криза с големи дългове и корумпиран елит. Новият президент (T.Jereissati) стартира програма, чиято сърцевина е създаването на подотчетна и отговорна държавна администрация. Реформата включва сваляне на компетенции от центъра по места, но също и създаване на граждански групи за наблюдение на държавните служители. Резултатът е нарастнало доверие към държавната администрация и доброволно гражданско съдействие (Index on cenzorship, 4/1997, с.62). Друг пример е Уганда - бедна африканска страна, до 1986 г. разложена от корупция и разграбена от собствените й управници. Новото правителство след 1986 г. реформира държавната администрация и въвежда Генерален инспектор за разследване на корупцияята и нарушенията на човешките права. Но освен това голяма част от властта се децентрализира и преразпределя към частния сектор и местни доброволчески групи. И в двата случая е налице масирано включване на граждани за подпомагане и наблюдение на държавната администрация. Едва ли и в тези случаи местното населени е по-грамотно и образовано от нашето. Но в нашия случай, започваме да се питаме не е ли именно относително високата грамотност на българите причината, управляващите така да се страхуват от по-широко включване на гражданите в упражняването на публичната власт?

СЪВРЕМЕННИ ТЕНДЕНЦИИ

Разширяването на гражданското участие или пряката демокрация не е само радикализиране на либералната демокрация в отговор на конкретни паталогични тенденции. Днес това е и основна тенденция в развитието на съвременната демокрация. Новите форми на участие се налагат с повишаването на образователното равнище и развитието на новите информационни средства, като същевременно са отговор и на новите предизвикателства срещу човешката свобода, произтичащи от глобализацията и новите средства за манипулация и контрол в информационното общество. Една от десетте мега-тенденции, регистрирани от Дж. Нейсбит в американското общество през 80-те години (вж. приложение) е преходът от представителна демокрация към демокрация на участието. В Европа най-нов пример на тази тенденция е споменатия проект Lexcalibur в ЕС. (вж. приложение). Проява на същата тенденция са и законите за свободата на информацията, появяващи се от няколко десетилетия насам в развитите страни.
Нашият пореден опит за модернизация протича в края на 20 в. и така или иначе, наред с посочената вътрешна слабост (експроприирани граждани) ще трябва да отчита и новите тенденции в развитието на демокрацията пред прага на 21 век. И двете предполагат разширено гражданско участие.

ПРАВА НА УЧАСТИЕ

Вече видяхме кои са основните права, позволяващи на гражданите да се включат пряко в упражняването на публичната власт. Това са правото на законодателна инициатива, правото на референдум, правото на предсрочно отзоваване и правото на информация. Тук ще добавим още и правото да се иска публично обсъждане, правото на достъп до публичните медии (“правото на новина”), правото на гражданско образование като важни "поддържащи" права и норми, без които основните права не действат и дори се превръщат в своя противоположност (отстраняват гражданите и укрепват властта на управляващия елит).

Ясно е, че без право сами да отстраняваме отстраняващите ни дефекти в законите (напр. експроприиращи и дискриминиращи данъчни и кредитни закони, манипулативен избирателен закон или бранеща корупцията и безотговорността конституция) и в политиката на управляващите, без право предсрочно да отстраняваме държавници, изневерили на собствените си програми и неспязващи собствените си закони, няма скоро да станем господари на съдбата си. А без комплекта "поддържащи" права (на информация, на гражданско образование и на публична комуникация между нас чрез медиите) не бихме могли да реализираме и посочените основни права на участие.

Неориентираните, некултурни и изолирани помежду си хора не могат да бъдат “народ” и граждани, дори да имат формални права на участие. Това с особена сила важи за доминираните от държавната бюрокрация и мафиотски структури балкански общества.

На практика сме лишени от всички посочени права, но и доколкото сме ги имали или са се появявяли случайно в публичния дневен ред, за отстраняването и “обезопасяването” им се грижат специално. Тихомълком изчезна навремето правото на информация от Кодекса на труда. Тихомълком изчезна проекто-законът за информацията, подготвен по поръчка на правителство през 1992 г. Едва от тази пролет се заявиха немерения да се разработи закон за държавната тайна или информацията (но без публично обсъждане остава само да се надяваме, че в него ще има реални гаранции за достъп до информация). През декември 1996 г. власт и опозиция единодушно ни "отрязаха" правото на национален референдуми (Закон за допитване до народа). Не оставиха дори и "рехавото" право от стария закон да искаме публични обсъждания с 50 х. подписа. Знаем колко ни питат дори по време на избори, когато трябва само да "избираме" по скроени свише "менюта". Добрите неща от Запад се внасят селективно – избягва се "внос" на права и опит, даващи власт на гражданите.

Защо управляващият елит у нас така упорито ни отказва такива права ? Защо така не обичат референдумите? Защо избягват да ни питат за важни неща и няма публични обсъждания на важни въпроси? Защо е затворен ефирът за гражданите?

Едно социологическо изследване от 1993 г. установява, че гражданите (1) ясно виждат мащабния преразпределителен процес, чрез който богатството се концентрира в малка част от населението, (2) разбират, че тази малка част от населението са тези, които притежаваха властта преди 1989 г., (3) виждат обедняването и безработицата като следствия от горния преразпределителен процес, (4) искат тогавашната опозицияя да вземе становище по този процес (над 70 % от заетите в структурите на СДС), (5) искат не само да спре преразпределянето на националните богатства, но и да се вземат парите от нечестно забогателите (83%). Но и двете основни политически сили отказват да включат тези искания за свои програмни цели. (Минев, Д., Кабакчиева, П. Преходът. Елити. Стратегии”, София, 1997, с.131.). Оказва се, че двете основни партии не са механизъм, чрез който гражданите биха могли да реализират своите политически и социални права. Гражданите са изключени от политическя процес, защото искат нещо, което управляващите не искат - реституция на разграбения национален капитал. Но точно това искане не трябва да стига до политическия дневен ред.

ЗАЩО СВОБОДА НА ИНФОРМАЦИЯТА ?

В съвременните общества властта все повече се осъществява чрез контрол върху информацията - все повече ни контролират и подчиняват чрез информация и обратно - все по-голяма част от нашата свобода зависи от свободата на информацията. Твърде ефективно и в същото време съвсем незабележимо ни отстраняват днес чрез чрез лъжи и "тайни", чрез дозирано "осведомяване" или премълчаване, чрез спъване на публичната комуникация между гражданите и на достъпа им до публичния дневен ред, чрез образователна политика, поразяваща способността да се разбира обществото и да се участва в публичния живот. Несъразмерното надмощие на държавата (и стоящата зад нея илегитимна публична власт) над индивида се запази  в България и след 1989 г. Тази асиметрия в разпределянето на властта е основен традиционалистки рудимент в политиката ни, основен признак за политическата ни изостаналост (немодерност) и в последна сметка - за липсата на демокрация. Властта е все още "незакотвена" в обществото.

Но поддържана преди с тоталитарни и авторитарни средства, днес тази доминация се осъществява по по-различен начин. Пряката репресия и безапелационния диктат са заменени с манипулация. И в нашите условия тя "работи" не по-зле. Защото гражданите са лишени от онези ресурси, които иначе след вдигане на тоталитарния контрол биха им позволили да балансират властта. Гражданите са лишени от капитал, от права, от информация, от политическа култура.

И тъй като капиталът и културата са производни величини, които се натрупват с времето ПРИ ОПРЕДЕЛЕНА ПОЛИТИКА, то непосредствени предпоставки за промяна в баланса на властта и за налагане на тази политика са ПРАВАТА НА УЧАСТИЕ И ИНФОРМАЦИЯ. Неинформирани за ходовете на властта и изолирани помежду си "гражданите" са лесна плячка на всевъзможни манипулативни сценарии. Без информация те така и не разбират защо нещата не вървят, какво им пречи и кой точно им е проблемът. Не виждат нито истинските си противници, нито истинските си съюзници, нито си дават сметка, че именно чрез подаваната информация ги отстраняват и подчиняват. И при нас контролът върху информацията е днес основно средство за контрол и подчиняване на отделния човек.  Оттук, свободата на информацията е ключ към неговата свобода.

Това са неща отдавна разбрани на Запад. "Народно управление без информация за народа... е пролог към фарс или трагедия..." - казва Медисън през 1822 г. В резолюция на ОС на ООН през 1986 г. за правото на информация четем: "Свободата на информация е основно човешко право и крайъгълен камък на всички свободи, на които са се посветили Обединените нации". Парламентарната асамблея на СЕ през 1979 г. заключава, че парламентарната демокрация може адекватно да функционира, САМО КОГАТО хората изобщо и съответно избирателите СА НАПЪЛНО ИНФОРМИРАНИ..." и че "достъпът до официални документи е адекватно средство срещу корупцияята и злоупотребата с обществени средства". Към тези предупреждения следва да прибавим и критичните прозрения напр. за "културните войни", за "културата на лъженето" и др., касаещи най-новите средства за контрол и манипулиране на индивида в условията на информационното общество. (вж. Weaver, P. News and the culture of Lying, Ney York, 1994; Gerbner, G. CULTURE WARS and the LIBERATING ALTRNATIVES - http://www.igc.apc.org/an/book/gerbner4.html Джордж Гербнер е директор на изследването Културни индикатори в Научния център на университетския град във Филаделфия, основател и председател на движението за културна среда. Бил е редактор на на Journal of communication and председател на редакционния съвет на International Encyclopedia of Communication. От 1964 до 1989 е професор и декан на Annenberg School for communication, към университета на Пенсилвания.)

ДОСТЪП ДО ИНФОРМАЦИЯ

Какво означава свобода на информация?
На първо място това е ДОСТЪП до информация - право "да знам" - икономичен и ефективен инструмент за контрол върху управляващите.
Не е трудно да се разбере ключовата роля на това право. Много "лоши" неща не могат да стават "на светло", прозрачността убива корупцията и затруднява задкулисните политически игри. Без достъп до информация няма нито свободни избори нито свобода на изразяването, защото как да "избираме", между кандидати, зад които не знаем кой и какво стои, как да изразяваме мнения за неща, за които
нямаме информация.
Правото на информация предполага подробна законодателна регламентация, гарантираща реалния достъп на всеки до несекретната публична информация.

Закони, регламентиращи правото на достъп до публична информация действат в Швеция, Финландия, Дания, Норвегия, Франция, Холандия, Гърция, Испания, Унгария, Белгия, Канада и САЩ. В момента закони за свобода на информацията са в процес на разработване или приемане в Ирландия, Южна Африка, Великобритания, Русия. свободата на информацията беше основен предизборен ангажимент на лейбъристите във Великобритания. Там управляващите признаха, че твърде дълго са поддържали секретност заради самата секретност. Специална "Бяла книга" с концепция за бъдещия закон се изнасе за публично обсъждане (вкл. в Интернет) от декември 1997 до април 1998 г. Изпратени бяха хиляди препоръки, които всеки днес може и да прочете и коментира - http://foi.democracy.org.uk/html/submissions_index.html .

В Швеция действа най-стария закон за достъп до публична документация. Там всеки може да види в общинския компютър напр. данъчните декларации на всеки друг. Неотдавна самият премиер трябваше да доплати данък за неточно деклариран доход, открит по този начин от друг човек.
В САЩ действат няколко закона, засягащи достъпа до информация - закон за свобода на информацията (1966), закон за откритостта на държавното управление (1976), закон за етиката на държавното управление (1978), закон за достъп до информация в местното управление (1985) и др. по-късни закони (за личните досиета, екологията).

Във всички тези случаи става дума за подробно разработени процедури, които гарантират както интереса от защита на информацията, така и този от прозрачност на управлението.
В балканската периферия на Европа откриваме само конституционни зачатъци от правото на информация - респ. в гръцката (чл.10, ал.3), словенската (чл.39, ал.2), румънската (чл.31 - но само при "личен" интерес), българската (чл.41), македонската (чл.16) и хърватската (чл.38, но само за журналисти) конституции. В пост-комунистическите страни тук
дълго нямаше специални закони за достъп до информация, въпреки настойчивите искания на обществеността (в България и Румъния), а когато се приеха такива (Законът за достъп до обществена информация), се оказа, че “правото да знам” е така регламентирано (с помоща още и на законите за държвната тайна, за личната информация и за подслушването), че да не работи.

В България през 1991 г. самото правителство поръчва специален проект за закон за информацията, но неизвестно защо през 1992 г. идеята напълно изчезва от дневния ред - и на тогавашното, и на следващите правителства. През юни 1996 г. група граждани предлагат на парламента да се приеме такъв закон след публично обсъждане на готовия проект. Искането не получава никакъв отговор и е премълчано от медиите. През 1997 г. 6000 граждани подписват петиция с аналогични и други искания за информация и участие. Внесена в парламента, петицята е отново отхвърлена и премълчана, но този път поне е отговорено с писмо, което препоръчва гражданите да си намерят депутат, който да внесе проектозакона. Но нали точно защото няма такъв депутат, гражданите се обръщат пряко към парламента с искане за право на законодателна инициатива, на информация и пр. Но според действащото законодателство в Парламента не са длъжни дори да разгледат едно такова искане и празнотата в правата ни си остава.

ДОСТЪП ДО МЕДИИТЕ

Освен чрез достъп до информация, свободата на информация се реализира по-нататък и чрез свобода на изразяването - свободата да се обменят и разпространяват мнения и идеи в публичното пространство.
Свободата на изразяването е прогласена в конституцията (чл.39), но зад нея също не стоят никакви законодателни гаранции.
А без тях получаваме не свобода на изразяването, а конституционна демагогия. Може хиляди да поискат нещо, но ако медиите не го "одобрят", не го признаят за "събитие" и “новина”, то остава в "небитието" - вън от новините, от публичния дебат и публичния дневен ред. Именно затвореността на медиите осуетява публичната комуникация, "атомизира" и "изолира" гражданите един от друг, пречи им да се превърнат в народ. Нежеланите (от управляващите) граждански идеи, инициативи, прояви изчезват от картината на света, рисувана от медиите, не стигат до публичния дневен ред и тъй незабелезано се отстраняват от сцената. Така лъжата и премълчааването стават практически форми на информационо насилие.

Със затваряне на медиите гражданите се лишават от един канал за участие във формирането на публичния дневен ред. От друг такъв канал ги лишава липсата на право на законодателна инициатива (за гражданите). И така - без съответни права - гражданите не могат да участват във формирането на публичния дневен ред. Не те определят приоритетите, "темите на деня", законодателните програми и предизборните "менюта". Това естествено създава възможности за подмяна на приоритетите (с "ментета") и води или до фатални за обществото (но твърде полезни за олигархията) "закъснения" на решаващи закони (за земята, за сметната палата, за банковия надзор, за досиетата, за медиите, за лустрацията), или до тихо "потъване" на други законопроекти (закон за информацията, закон за неправомерно придобитите имущества, закон за конфискация на незаконно придобити имущества, за еднократния данък върху недекларирани доходи и др.).

В ефира на националното радио и телевизия гражданите се появяват след селекция, без право на "реплика" и "дуплика". Няма достатъчно дълги, открити и редовни интерактивни предавания на живо, за което най-малко са виновни гражданите. Експериментът на радио "Тангра" през януари-февруари 1997 г., когато над 10 х. граждани говориха свободно в ефира, показа, че хората могат да мислят и говорят и че далече не запълват ефира с елементарности и частни случаи. Технически възможности за подобни предавания и в националния ефир има, но липсва ПОЛИТИЧЕСКАТА ВОЛЯ за това. Националният ефир, също както и националният капитал се приватизира "под масата". И неслучайно. "Ефирът" е най-важен властови ресурс, до който даром и без “бой” нас, гражданите няма да ни допуснат.

Целта ни с това издание е да поставим на публично обсъждане премълчаваните дефицити в правата на гражданите и (понеже времето за реформи е все по-малко) да говорим колкото се може по-конкрето - и за основните, и за "поддържащите" права и за детайлите в тяхната регламентация. Защото общите дкларации и заявени намерения само ни губят времето, а кабинетните закони, родени без публично обсъждане или са мъртвородени (напр. стария закон за мръсните пари), или, ако приличат на нещо швейцарско, то е "швейцарското сирене".

Вместо да си говорим общо за права на участие и информация нека обсъждаме конкретно режима на тайните и процедурите за достъп до информация, институциите за контрол и тежестта на санкциите при нарушения на информационни и други граждански права. Защото "малките" дефекти в регламентацията на "поддържащите" правила са често фатални (за реализирането на основните права).

В заключение ще отбележим, че реални права на участие и информация не се даряват "свише". Дори по време на демокрация. Те се постигат чрез борба за права. След век на авторитарно и тоталитарно подтисничество дошло е време и българите да водят борба за право. Все пак, така или иначе свободата ни днес е в по-голяма степен в нашите собствени ръце.

"Гражданско участие"