Закъснялата балканска модернизация започнала в средата на миналия век следва път различен от този на Западна Европа. Интегративната парадигма възприета в балканските общества след старта към модерността е по-различна и което по-важно, по-малко успешна. Тук ще опитаме да осветлим донякъде порочният кръг, който и до днес възпроизвежда социална дезинтеграция на Балканите.

Политическото интегриране на модерните западни общества се постига чрез съчетаване на универсални с обособяващи институции - модерен политически ред в обособени национални държави. На Запад създаването на модерни държавни институции предхожда националното интегриране на население от дадена територия като първото осигурява една общо взето стабилна и демократична основа за второто.

В Централна и Юго-Източна Европа постигането на модерна либерално-правова държавност и национална интеграция е спънато от икономическата изостаналост, институционната неразвитост, наследените от империите граници, външните намеси и разбира се неадекватната политика на управляващите (доколкото е автоновна). Всъщност имперските граници, насекли безразборно балканското население дават в ръцете на управляващите елити немалък "ресурс" за блокиране на политическата модернизация и запазване на традиционалистки рудименти в организацията на публичната власт. Най-съществен такъв рудимент е дисбалансът между власт и общество, непреодолян и до днес.

Пред нациите със "закъсняло" обединение приоритетно се поставя проблемът с цената на всички жертви да станат обединени национални държави. Митичните фигури от националната история, респ. националната идентичност, изведена от миналото става ПРЕДусловие за придобиване идентичността на всеобщия гражданин, т.е. за въвеждането на универсални политически характеристики, респ. граждански права. Не обратно. "Непълноценността" в идентичността ни като българи, сърби, румънци застава на пътя ни към общочовешкия прогрес, поставя решаването на националния въпрос, интерпретиран като... обединяване на всички българи, сърби и т.н. в една държава ПРЕД въпроса за изграждането на модерна държавност.

Това изместване се повтаря с поразително сходство и днес при поредната ревизия на модернизационния модел. Колективисткото "спасяване по нации" и конфронтацията на ТАЗИ основа отново измества, смачква, отстранява индивида от сцената и това отново спъва балканската модернизация. Всъщност същата подмяна, респ. етно-редукцията на интегративната парадигма ражда "балканизацията" в началото на века и я възражда в края му.

Функциониращият механизъм на социална интеграция в балканските общества е всъщност квази-интегративен, доколкото в условията на масова политика обикновеният човек е включен в политическия процес (1) КОЛЕКТИВНО, (2) ЗАВИСИМО, (3) ПРЕОБЛАДАВАЩО НЕГАТИВНО ("СРЕЩУ" външни врагове), често (5) ФОРМАЛНО и в най-добрия случай (4) като ИЗПЪЛНИТЕЛ. Той не участва (1) ИНДИВИДУАЛНО, (2) АВТОНОМНО, (3) ПОЗИТИВНО, (4) РЕАЛНО и (5) във ФОРМИРАНЕТО на националната политика. Доколкото балканските държави практически изключват "включените" в политиката, те са все още домодерни държави. Съответно и социалната интеграция, осъществявана по тази парадигма е негражданска и немодерна.

Доминиращата на Балканите интегративна парадигма всъщност елиминира, поразява един възлов компонент на политическата модернизация - гражданската институция. Недопускането на появата на силен индивид-гражданин възпроизвежда и превръща в хроничен посочения дисбаланс между власт и общество. Индивидуалната сфера, комплексът от права и ресурси за автономно включване на индивида в публичния живот остава закърняла, но всъщност е ПОДТИСНАТА. Подтисната не само (и с времето все по-малко) от някаква масова културна и социална изостаналост, традиционен манталитет и пр., а в значителна степен (и с времето все повече) от една автократична отстраняваща политика и нежеланието реално да се подели властта с управляваните. Т.е. ако има някаква фатална и постоянно спъваща ни изостаналост, тя е НЕ САМО В "обществото" и "маталитета", а в асиметрията на властта и съответно в политиката на управляващите, която "охранява" тази асиметрия, НЕ ДОПУСКАЙКИ ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕ на икономически, правни, културни и политически РЕСУРСИ В ПОЛЗА НА ИНДИВИДА. Това е пунктът, който трябва да се проблематизира - ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕТО на налични ресурси, а не само ЛИПСАТА на ресурси като основен дефицит. Ограничените ресурси е само една и ие най-важната причина за "буксуването" на балканската модернизация.

Наред с останалите вредни ефекти този дисбаланс произвежда и силен дезинтегриращ ефект на всички равнища - социално, политическо, интеркултурно, регионално. "Незакотвена" в обществото, властта го дезинтегрира и разрушава.

Теориите обясняващи съвременните дезинтеграционни тенденции и възраждането на национализма в пост-комунистическите общества с "размразяване" и нахлуване в "идеологическия вакуум" на стари подтискани досега идентичности и различия, са малко едностранчиви.<3> Извеждането, напр. на югославската криза само от "размразените" етнически дадености по логиката "различия - противоречия - конфликт - война", определено пропуска едно решаващо звено в причинната верига - политиката на властимащите.

И по-широките обяснителни схеми концентрирани върху " обществото", "наследството", "културата", "цивилизационни различия" или "лошата" социална структура, белязана с "дълбоки" вертикални, вместо хоризонтални деления замъгляват негативния принос на властовите структури. Формулата "етнически конфликт" казва малко по въпроса, защо именно ТЕЗИ идентичности са мобилизирани да служат на властта в определен момент на определено място.<4> Подобни едностранчиви интерпретации изключват от дискусия въпроса за ролята на най-силния и активен фактор в историческя процес - държавата или по-точно носителите на реалната власт (вкл. извън-държавна, неформална, нелегална) и заедно с това въпроса за характеристиките на тази власт - прекалено концентрирана, необвързана с обществото, анонимна - особено в преходните пост-комунистически общества, където носителите й не отговарят за нищо, а решават всичко. Заедно с това се маргинализира темата за формите на деконцентрация, респ. за увеличаване на властовите ресурси на индивида.

*

* *

Тук съотнасяме социалната интеграция, гражданското участие и политическата култура. Три феномена, чието обвързано разглеждане би осветлило по-добре както скритите прегради и така и скритите възможности в процеса на нашето развитие.

Днес и на Изток, и на Запад наблюдаваме криза на старите интегративни механизми. Източна Европа преживява състояние на след-комунистическа дезинтеграция с предмодерни характеристики, а на Запад се очертават дезинтеграционни тенденции от след-модерен тип (Рийч, Р., Dubet, F.). И в двата случая след залеза на старите класови и национални интегративни парадигми и при явилите се нови тенденции на социална дезинтеграция възниква необходимоста от нови стратегии на социална интеграция.

Участието повишава значението си. Широкото индивидуално участие в публичния живот е по-осъществимо днес - повишената култура и съвременните информационни средства го поставят на дневен ред.

Гражданскто участие като по-силна форма на демокрация е необходим коректив на дисбаланса в публичната власт в условията на пост-комунистически преход поради комресирането на процеса, дефицита на време, на средна класа, на демократичен опит и на други ресурси, гарантиращи модернизационната адекватност на публична власт.

Разширяването на гражданскто участие е форма за пост-комунистическо и след-модерно ре-интегриране на обществото.

Аргументите в полза на тази теза са както в спецификата на след-комунистическия преход, така и в особеностите на глобалния преход към следмодерно информационно общество.

Културата повишава значението си в политиката. Културата винаги е имала значение в политиката, но днес това значение нараства. Масовата политическа културата играе все по-голяма роля в политическия процес. Все повече връзки и политически взаимодействия се осъществяват чрез нея. Политиката все повече си служи с културата.

Това е е обяснимо, от една страна, с повишения обем и интензивност на информационните взаимодействия в съвременното общество.

На второ място, политическата култура е по-важна, доколкото нараства относителната тежест на информационно-манипулативния компонент във властовите отношения. С изоставяне на пряката репресия и контрол над личността нараства значението на непреките манипулативни форми за подчинение и контрол, при които се борави в по-голяма степен с култура и информация. Все повече ни манипулират чрез културата. В балканския контекст, негативната обремененост но историческото съзнание прави хората особено уязвими в това отношение.

Все по-голяма част от политическата култура е "произведена". Културата все повече предопределя, но... и тя е все повече предопределена. Все по-малка част от политическата култура се формира спонтанно и все повече нейни характеристики са ПРОДУКТ на целенасочена политика. Културната среда, в която протича политическия процес е все по-малко ДАДЕНА и все повече СЪЗДАДЕНА, Във все по-голяма степен тя се формира или деформира от онези, които разполагат с необходимите средства за това.

Културата може да отстранява и сама по себе си (един неграмотен по-свой избор човек се само-отстранява от участие), но може да бъде и инструмент, чрез който отстраняват (напр. образователна дискриминация или индоктринация). Във втория случай отстраняваща е не " политическата култура", а определена политика ЧРЕЗ културата. Манипулирането чрез културата е част от "изкуството" на политическата манипулация (наред с процедурните, институционни и др. манипулации). Съвременните постижения в информационните технологии улесняват не само УПОТРЕБАТА на културни дадености, но и тяхното КОНСТРУИРАНЕ.

Политическата култура е опосредстващо звено между участието и социалната интеграция. Ако приемем, че социалната интеграция е преобладаващо резултативна величина, а участие(политиката) - движещ, детерминиращ фактор, то политическата култура е междинен едновременно резултативен и детерминиращ фактор, чрез който взаимодействат участието (като коректив на политиката) и социалната интеграция (вж. фиг.)

Политическата култура предопределя участието и сама по себе си ((- образованието, демократичният опит, информираността, доверието към властта, към другите, толерантността и пр. включват или отстраняват,)) независимо от другите условия за това.

Политическата култура предопределя и социалната интегрираност (( (чрез емпатията, толерантността, социалното доверие, доверието в институциите) )). Развитата култура интегрира, неразвитата дезинтегрира. Дезинтеграцията (като поляризиризация, атомизация, взаимно недоверие, нетолерантност) от своя страна деформира културата и отстранява. Но от тези зависимости не можем да извеждаме културната предопределеност на балканската дезинтегрираност ("балканизацията"). Защото и културата е предопределена.

Но зависейки от политиката, предопределяща културата, социалната интеграция зависи от гражданското участие, което (и пряко и като коректив на политиката) развива културата. В последна сметка и косвено и пряко участието интегрира, докато липсата на реално участие дезинтегрира.

Доколкото политическата култура е опосредстващо звено, по-нататък следваме нейната структура.

Съществуват други когнитивни дефицити, които, обаче, са по-лесно преодолими. Това е липсата на демократичния опит, на правна култура, на историческо и гражданско образование, на политическа информираност. Известната устойчивост, обаче, на тези дефицити с течение на времето, показва, че те са все по-малко "наследени" и все повече произведени от определена политикка на управляващите (дефицити в тази политика), консервиращи изостаналостта в културата. Такива в България, напр. са големите "закъснения" на учебниците по гражданско образование в средните училища, на медийното и информационото законодателство, липсата на образователна медийна политика, ниската информативност на медиите, липсата на закони, даващи правни възможности за гражданско участие извън изборите (вкл. лошия избирателен закон) и дори законодателното стесняване на тези възможности.<5> "Оргинален" пример за политическо подтискане на базови когнитивни способности е изкуственото поддържане на отделен политически език в Гърция чак до 1973. Всичко това, разбира се, спъва натрупването на граждански опит.

Позитивното когнитивно наследство не се използва, негативното не се "лекува". Управляващите не привличат гражданите към участие там, където това е възможно и не бързат с гражданското обучение на прохождащия балкански гражданин. Те не допускат едно (иначе напълно възможно) преразпределяне и натрупване на културен (в случая когнитивен) ресурс (опит, знания, информация), който би повишил относителната тежест на индивида. Така, чрез културата се подтиска раждането на балканскя гражданин и едно относително добре образовано население се отстранява от политиката чрез преднамерено лишаване от възможности за натрупване на опит, от политически знания и информация.

Дневният ред се предопределя от основните ценности и тяхното градиране в даден момент, от историческата и колективна памет, от картините на света, от представата за собствената идентичност в даден момент - за основното качество, в което човек счита, че присъства на политическата сцена - сърбин, българин, турчин, ром, "син", "червен" или... просто гражданин.

Тук маркираме някои характеристики на публичния дневния ред с отстраняващо и дезинтегриращо действие и съответно механизмите на тяхното формиране, като част от механизма на формиране на публичния дневния ред. Това ще ни отведе до въпроса за ДЕФИЦИТИТЕ в този механизъм - за отсъстващите права и други гаранции срещу манипулиране на "дневния ред".

1. Рационалност Доминиращите в общественото съзнание приоритетни ценности и проблеми могат да имат различна СТЕПЕН НА АБСТРАКТНОСТ И РАЦИОНАЛНОСТ. Запълването на публичното внимание с образи и символи снижава тази степен и е признак за отстраненост на публиката от рационалното обсъждане на основните проблеми.

2. Реалност Проблемите, които занимават хората могат да са близо или далече от реалността, вкл. реалните решения на реалните проблеми. Тук фалшивите ценности, опасности, "вини", причини, приоритети, алтернативи, дилеми, митовете и пр. фантоми на политическото съзнание несъмнено деформират представите за ВАЖНОТО и незабелязано отстраняват от решаването и дори обсъждането на реалните проблеми.

Не/диалогичността, ниската валентност (готовност за контакт с различното), непознатостта на компромиса са характеристики на публичния дневен ред, поразяващи по-дъбоките ИНТЕГРАТИВНИ (КОХЕЗИОННИ) качества на масовата психология, които са едно по-дълбоко самостоятелно измерение на политическата култура. Това е взаимодействие между различни компоненти на политическата култура - поляризирането на дневния ред (подкопаването на рационалността, митотворчеството, инжектирането на "анти-" проблеми (напр., "албански", "турски", "унгарски", "еврейски") насажда дезинтегративни нагласи и настроения. И обратно - веднъж заложени, тези нагласи поларизират дневния ред. И двата случая едното чрез другото дезинтегрира и отстранява. Интересният въпрос е, къде е началният тласък, респ. решаващата манипулативна намеса в културата за да се насочат натам изискванията за партиципативна корекция.

Главни подменящи реалността "проблеми", теми и пр. в дневния ред на пост-комунистическите балкански общества са национализмът и анахроничното ляво-дясно делене. Резбира се, те не са изцяло измислени - в конструирането им е употребен наличен исторически материал.

В Югославия към края на 60-те, когато социалистическата идеология започна да губи легитимиращата си способност, етносът се издига във водещ принцип на държавно строителство, априорно диференциращ населенито по етнически признак и налагащ, една нова колективна общност, а не индивида като главен политически субект. Знаейки, че всички стратегически решени при реал-социализма се вземат свише от тесен кръг хора, не можем да не заключим, че национализмът е индуциран, а не спонтанно възникнал отдолу като изблик на "размразени" идентичности.

Решаващ елемент в индуцирането на национализъм в масовото съзнание са негативните идеологеми - представите за ощетеност, експлоатираност, заплаха от страна на другия етнос, фабрикувани и инплантирани като "психо-фантоми" в масовата психика. Те ограничават до минимум употребата на разума и произвеждат такива парадокси в мисленето като изчезване от него на бъдещето като проблем (тотална обзетост от миналото), появата на един нов, но отново колективен нарцисизъм, базиран върху нова псевдо-супериорна реалност ("избраната" нация), респ. нова хомогенизация на обществото, отново "изтриваща" индивиди от политическия хоризонт.

Възприемането на либералната демокрация в Сърбия като антисръбска, а в Румъния като антирумънска, напр., не е проява на специфично "балканско" традиционно съзнание. То е плод на изкривеното представяне на либералната демокрация (Европа, САЩ, Унгария) като национална заплаха.

Друго изпитано средство за налагане на ирационални, нереални и поляризирани приоритети са лъжите за миналото и манипулирането на колективната памет.

Историческата памет на балканските народи поначало е негативно обременена. Освен това в края на комунистическия период тя (вече като колективна памет) е деформирана от идеологическото насилие през този период. Но въпросът е, доколко в процеса на след-комунистическия преход тази памет се попълва и "лекува" и доколко травмите и белите петна се използват за поддържане на желани нагласи, само легитимиращи новите режими и снижаващи качеството на масовото политическо мислене.

Eдностранчивото виктимизиране на едни и демонизиране на други групи от населенито, когато исторически и едните и другите са били и жертви, и палачи, ги конфронтира изкуствено и практически ги отстранява от автономно участие в публичния дебат. Защото, конфронтацията мобилизира негативно - "против", а не "за" участие и така изключва от дискутирането на позитивните решения. Войната на спомените осуетява диалога между спорещите и успешно отстранява от публичния дебат настоящето и бъдещето. - Най-добрият начин да подтиснеш една идея е да не й позволиш въобще да се появи.

Накратко, насищанете на "дневния ред" със СИМВОЛНИ доминанти деформира политическата култура, отстранява и дезинтегрира; конструирането на ФАЛШИВ дневен ред деформира политическата култура, отстранява и дезинтегрира; конструирането на ПОЛЯРИЗИРАН дневен ред деформира политическата култура, отстранява, дезинтегрира.

Без достъп до медиите за гражданите свободата на изразяване не е последователно обезпечена. Ограничена до професионалниия кръг на журналистите, тя е непълна. Тя е гражданска свобода и трябва да се гарантира за всички. Това очевидно е разбрано от инициаторите на т.нар. гражданска журналистика в САЩ и от нейните привържениците, напр. в Румъния. Дали независимите медии ще са независим мост или независима преграда между гражданите и властта зависи от липсата или наличието на посочените правни и др. гаранции. Но дискусията по именно такива възлови "детайли" успешно се "изтласква" от публичния дневен ред. Защото в тях е заложено искане за преразпределяне на властови ресурси в полза на индивида.

Следваща група характеристики на политическата култура, пряко свързани с типа социалн интеграция се проявяват в съзнанието за лична автономност/зависимост, за относителната тежест на индивида в обществото, в готовността за поемане на лична инициатива и отговорност, в желанието за участие в политиката. И тук е очевиден печатът на Византия, Азия, авторитарните и тоталитарни системи на управление. Инертност, фатализъм и разчитане на помощ свише и отвън - това е подтекста на силните патерналистки, клиентистки, персоналистки, авторитарни нагласи в политическото мислене. "Държавата да помага на слабите", "малко зависи от мен", "системата е виновна", "всичко става с връзки", проблемите се решават от "силен човек" с "твърда ръка" и т.н. Добрата държавна служба, а не частния "бизнес" остава най-разпространа лична стратегия на успеха.

Клиентизмът и персонализмът са широко разпространи в Гърция и Турция, а в пост-тоталитарните общества регистрираме силни патерналистки очаквания, обърнати към държавата.

Наред с всички други негативни ефекти тези нагласи са пряко самоотстраняващи. Те изтласкват от индивидуалния хоризонт дори самата възможност за лична инициатива и намеса в хода на нещата.

Донякъде това зависимо мислене е плод на инерция, донякъде - на "лоша" социална структур<8>, но не само това осуетява появата на активни индивиди. Къде е политиката, въоръжаваща индивида с права и ресурси, засилващи позицията му? Политиката на управляващите СЛЕД началото либералния преход е по-скоро в обратна посока - лишаване на индивида от ресурси (капитал, образование, права), поддържане доминацията на старата-нова власт, изнесла се отчасти извън държавните институции. "Невъоръжен" с права и други защитни средства, индивидът е отново "в ръцете" на една доминираща и вездесъща полулегална власт. И "левите", и "десни" балкански политици с еднаква ревност пазят привилегиите на властта. Не им трябват на тях силни граждани, макар че много демагози между тях се кълнат в свободата на Индивида.

Установено е, че авторитарните нагласи са относително високи на Балканите. Но ако след 4-5 години либерални реформи те са по-високи, това едва ли е само наследен " балкански манталитет". По-скоро и тези самоотстраняващи и дезинтегриращи нагласи, са продукт на определена политика.

Политиката, възпроизвеждаща самоизключващи нагласи е в най-широк диапазон. Задържането на приватизацията, данъчната и кредитна дискриминация, абдикирането от поддържане на правов ред консервира инертност и патернализъм спрямо всевъзможни благодетели - от държавата до местния мафиотски "бос". Инсценираният хаос и беззаконие заедно с безсилието на либерално-демократичните институции ражда симпатии към бързите и прости решения, въведени с "твърдата ръка" от "силен човек"... без наше участие.

Това са все " традициони" нагласи, но не "наследени", а поддържани от актуалната политическа практика, респ. от традиционалистките рудименти в нея и в политическата система, оцеляващи тайно и понякога доста изобретателно зад либерални фасади. Изостаналите политически структури и олигархичната политика произвеждат "изостанали" политически нагласи, а те от своя страна - инертност и дезинтеграция... Последната "налага" недемократични интегративни решения и т.н. Този порочнен кръг може да се прекъсне с корекция в решаващото звено - структурата на властта.

Тук ще отбележм само, че очуждението от властта в нашия случай се корени далече не толкова в "драмата на модернизацията", където държавата е безмилостния строг модернизатор, но по-скоро в немодерността на този "модернизатор" - в неотговорността пред обществото и произтичащата от това надсредна корумпираност (употреба не по предназначение) и в последна сметка - в лошо управление и неосъществена, квази- модернизация.

Оттук необходимият коректив едва ли е само в превъзпитание и налагане на уважеине към институциите (неефективни) и законите (неспазвани от самата държава), а по-скоро във въвеждането на балансиращ граждански контрол и участие в политиката.

Наложилите се стереотипи на съпротивата срещу считана за несправедлива политика днес действат по инерция. Това е наследство и то има самоотстраняващ ефект. Хората не умеят да "преведат" проблема си на политически език, да формулират политическо, законодателно искане, да мобилизират подкрепа, да упражнят публичен натиск. Няма традиция и натрупан опит в откритото гражданско конфронтиране и борба с властта. Опозиционните партии не създават точно такъв опит и култура. При тях имаме зависимото включване, при което индивида малко се пита при формиране на партийната политика. Единствено в Югославия в тоталитарния период имаме относително значимо открито конфронтиране и поставяне на политически искания към властта - стачки, демонстрации, дисидентски кръгове. Но там това позитивно наследство, този потенциал за гражданско ре-интегриране на обществото беше пропилян. В останалите страни стагнацията на гражданската активност продължава и при парламентарните режими, възпроизвеждана от олигархичната политика на управляващите, недопускаща поява на автономна гражданска активност.

Ако преди постигаха това с тоталитарен контрол, то след отказа от него отстраняват чрез националистическа хомогенизация или с тотална правна несигурност пред лицето на една отново недосегаема и всесилна власт, изнесла се при тово отчасти вън от официалните институции. Как да възникне лоялност, диалог или култура на протеста при фиктивни институции и една невидима полу-легална власт? Без съответни икономически и др. ресурси. Очевидно и в този пункт формирането на гражданска политическа култура се спъва от една автократична политика, лишаваща индивида от икономически, правни и др. ресурси за автономно участие. Процентът на вярващите, че могат да направят нещо, ако властта накърни интересите на гражданите са 29% (Румъния), 26% (Турция), 12% (България), 8%(Словения).

Това обяснява и високата граница на публична търпимост към считани за несправедливи действия на властта и съответно ПУБЛИЧНАТА ИРЕЛЕВАНТНОСТ НА ЛЕГИТИМНОСТТА. При липса на публични канали за изява, непризнаването на властта се "отреагира" на индивидуално равнище. Получава се "лоша", заредена с напрежение, квази- социална интеграция - без граждански протест, но и без лоялност към властта, "саботирана" от една масова атомизирана съпротива на отстранените.

Но както отблязва същият автор, за политическите кризи допринася не само културата, но и лошите политически институции (респ. несправедливия избирателен закон), а високата нетолерантност в Турция е не само "генетична", но същи и "инфектира" с пренасяне на острите различия между елитите сред населенито.<10>

За това че по-скоро отгоре се подхранва нетолерантността, може да се съди и по високия процент (62%) от привърженици на опозицията в България, които считат, че неспособността за компромис е главна слабост на политиците, а също и по дела, на хората деклариращи толерантност към хора с различни възгледи - 66.9%, с различен начин на живот - 59.6%, към комунисти - 57% и към анти-комунисти - 54%.<11>

*

* *

Даването на права без култура води до зависимо или формално включване - правата не работят. Не е възможно автономно участие без съответна култура. Когато се отваря едно затворено общество трябва да сме наясно с началната неспособност на хората да използват демократичните институции. Без съответна политика, компенсираща този дефицит (ниско образование, лоша информираност, исторически травми и пр.) даването на политически права може да произведе дори обратен ефект (напр. ограничаване на демокрацията чрез вот за авторитарно управление, напр.).

Следователно развитието на съответна култура на гражданското участие е възлов компонент на всяка демократична реформа. Ако той липсва, няма демократична реформа, няма преход към демокрация, а нещо друго.

Участието зависи от политическата култура. От нея зависи и социалната интеграция. Но развитието на политическа култура и чрез нея - социалната интеграция зависят от степента на гражданско участие. Особено в условията на преход. Именно гражданското участие гарантира целостта и оттук автентичността на всяка демократична реформа.

В този смисъл изискването за развитие на политическата култура като предпоставка за участие и социална интеграция трябва да се преведе на езика на гражданските права за информация и участие, вкл. и в културната политика.

БЕЛЕЖКИ

1. Zakosek, N. The Problem of national integration and the integration between serbs and croats. В: Economics & politics of transition", Zagreb, 1993.

3. За "методолигическия национализъм", неправомерно произвеждащ нацията в основна обяснителна категория - вж. Freeman, O. La societe, cete grande absante. Essai Critique sur les Analises du Nationalism Postcommunist. - Balkanologie, 1, Juillet, 1997, с.9.

5. Напр. "изтриването" на правото на информация с промените в Кодекса на труда, на отзоваването в новия избирателен закон, на гражданските предложения чрез 50 х. подписа в новия закон за допитване до народа.

6. Пренаписванията на българската история в учебниците за гимназията, Институт за социална критика, София, 1995.

7. Навлизане на направителствения сектор в образованието, самоуправлението в училищата и ВУЗ, пропорционално участие в управлението и в самия образователен процес в районите със смесено население - това са формите тук. Полезен опит в това отношение съществува в Европа, напр. в Центъра за интеркултурно образование в Болоня, Италия.

8. Напр. - Дайнов, Е. Социалдемокрация, бр.11, 1997, с.10 и сл.

9. Kalaycioglu, E. The Turkish Political Culture in Comparative Perspective, In: Society and Politic in South-Easten Europe, International conf., 18-20 May 1995. Sofia, 1996.

10. Ibid., с. 226; Kаlаyciogly, E. Cyclical breakdown, redesign and nascent institutionalization: the Turkish Grаnd National Assembly In: Parliament and Democratic Consolidation in Southern Europe: Greece, Italy, Portugаl, Turkey, London, 1990, p.185.

11. Бюлетин на НЦИОМ, No.3, 1995.