Предишни глави: 1-5

Социологът Парето справедливо отбелязва, че думата "демокрация" служи само за една нова маска, зад която да бъде въвлечено разочарованото общество в манипулациите на репрезентативната система. Същността на историческия процес се състои всъщност в действието по смяната на елита.

При едно абсолютно неподготвено за манипулациите аморфно общество, каквото беше през 1989 г. българското (за да бъде удържана под контрол емоцията на българите), след постепенната замяна отгоре на предишните лидери социалната празнота се запълваше планомерно и целенасочено чрез едно егоистично социално моделиране. Без да имат съответстваща база в самото общество, новите елити бяха синтезирани и ешелонирани в три основни взаимно проникващи се слоя.

Първи слой - на политиците, натоварени с отговорността да лобират в трите власти в полза на определени вътрешни и най-вече външни сили и интереси.

Втори слой - на назначените по нареждане отгоре и отвън от политиците банкери, търговци, предприемачи и финансисти, наричани за благоприличие "капиталисти", задължени да печелят и осигуряват финансово функционирането на представителния модел и разноските на политиците - лобисти, на пропагандната машина и на външните центрове.

Трети, обслужващ горните два слоя - слой на редакторите и журналистите, на социолозите, политолозите и другите манипулатори на общественото мнение.

Четвърти - допълнителен, базов слой на малките въоръжени армии от охранители, силови структури и рекетьори, които не само охраняват заграбеното от елитите, но придобиват и нови богатства на свой риск и под закрилата на трите власти чрез икономически и физически шантаж, натиск и убийства.

Наложена отгоре и отвън, българската представителна "демокрация" няма нищо общо с гражданското общество и със свободния пазар. Това е един типичен неоколониален постсъветски модел, поддържан непрекъснато и единствено със средства и идеи, изпратени от чужбина. В парично изражение свободата на наетия от чужденци нов български елит в състав от 1000 до 2000 души струва на целия български народ близо 20 милиарда долара стар и нов външен и вътрешен държавен дълг, натрупан от стари и нови първенци, включително и от президентите.

Първият президент след 1989 г. беше естествено избраникът на Москва Петър Младенов. Деветото комунистическо Народно събрание го назначи на този пост с благословията на Горбачов, за да опази влиянието на Императора върху територията на Балканите. "Колкото по-бързо станат тези вътрешни процеси (по преустройството на партията - б. а.), толкова по-бързо ще тръгне и реинтеграцията между нашите страни", заяви в интервю за в. "Труд" съветският държавен глава. И той подсигуряваше реинтеграцията на лагера на социализма, като изнасяше на Запад златото на КПСС. А за благодарност дейците от Кръглата маса и от Народното събрание запазиха в чл. 3, ал. 1 от конституцията "Дружбата, сътрудничеството и взаимопомощта със СССР и другите социалистически страни..."

Вторият президент - Желю Желев, беше избран от комунистическото мнозинство във Великото народно събрание на 1 август 1990 г. в резултат на горепосочения компромис. Предложението пред генсека на КПСС бе внесено от неговия довереник Андрей Луканов и одобрено заедно със състава на новия Висш партиен съвет на БСП. Новоизбраният президент обеща да работи самоотвержено в полза на Новия световен ред. Съветниците, събрани в Президентството, много бързо се преобразиха от бивши комунисти в заклети мондиалисти. На 10 октомври 1990 г. Желев се срещна с финансовия директор на МВФ Мишел Камдесю и обеща пред него да обедини усилията на "опозицията" и на "комунистите" в едно ново коалиционно правителство, което да има вече формален повод да получи заем от фонда, ставайки същевременно и негов член. Така след фалита на Москва България беше поета на буксир от Вашингтон.

Той включи в Консултативната група по проблемите на енергетиката, суровините и националната сигурност към Президентството босовете на руската групировка - българите Иван Дремсизов и Илия Павлов, отваряйки им пътя към монополистичното асимилиране на отраслите на енергетиката, металургията, рудодобива, военнопромишления комплекс и националната сигурност. Златото на КПСС беше малко за техните апетити и затова групировките вкараха в действие стратегията на неоколониалния грабеж. По това време политическата идеология на съветизма бе успешно заменена от експанзията на Русия за създаване на "зони", свързани вече не толкова с идеологическите, колкото с икономическите интереси на Кремъл. Сами колонизирали икономически Близкия изток, Съединените щати не се противопоставиха на Москва, стремяща се да прокара петролопроводи и газопроводи през територията на България, намираща се в "зоната" на Балканите. Нещо повече - бившият президент Буш лобира в полза на руския нефтен проект до Гърция в съюз с милиардера Лацис.

Употребен за целите на неоимпериализма, президентът Желев бе отстранен политически, а наставникът му Луканов и физически. На 27 октомври 1996 г. Клинтън, Кол, Елцин и Черномирдин заложиха на един доскоро съвсем неизвестен човек. Така, както талибаните разчистиха Афганистан, за да бъде прокаран през неговата територия американско-туркменистански газопровод, така и руските талибани - групировките "Мултигруп" и "Трон", трябва да осигурят финансово опозицията и синдикатите и да разчистят българската територия от противниците на московските газопроводи и нефтопроводи. Още на 3 август 1995 г. във Франкфурт на Майн международен консорциум от 27 западни банки начело с германската Комерцбанк подкрепи руското газово дружество "Газпром" - съдружник на "Мултигруп" в дружеството "Овергаз Инк", с 1,3 млрд. германски марки. Парите бяха поискани от руския премиер Виктор Черномирдин, частен акционер, който напоследък има някои търкания с МВФ във връзка с паричната политика на неговото правителство. Де факто

на 3 август беше финансиран грандиозен бъдещ газопровод към Западна Европа, дълъг 6000 км. Трасето и съоръженията ще бъдат изградени от съвместното дружество, образувано между германската компания "Винтерсхал" и руската "Газпром". Това е "Вингаз", дългогодишен партньор на "Мултигруп", ръководен от Черномирдин-младши - сина на руския премиер.

След всичко това третият български президент съвсем не случайно се нарича Петър Стоянов. За да влезе в Президентството, той получи значителната подкрепа на "Мултигруп", на "Газпром", на "Вингаз" и на "Трон". За него работиха вестниците "Труд", "Стандарт", "Пари", "Новинар", "Континент" и всички останали, които по заповед отгоре и отвън агитират срещу "единствения виновник" Виденов. Квашневски, Зюсмут, Авдеев и Кол посочиха Петьо: "Той е!" Въвлечени в манипулациите на репрезентативната система, за него гласуваха 2,5 милиона - 59% от участвалите, но само 36,63% от възрастните българи. Два милиона и шестстотин хиляди не повярваха на нито един кандидат и не отидоха да гласуват за новите елити. Никой не ги попита защо, никой не им даде думата да кажат своите мотиви, фактическото малцинство с устата на някой си Иван Кръстев нарече тия интелигентни българи "идиоти". Може би новият президент ще ги попита какво мислят за чуждите икономически групировки. И техните вестници и банки, ограбили с помощта на чуждоземни наемници - политици и президенти, неоколониална България.

За третия български президент има достатъчно време да се измъкне от задушаващата прегръдка на своите благодетели, защото не само 2,6 милиона, а всички осем милиона ще се опомнят от манипулациите на контролирания модел. И тогава ако не Петър, то Симеон ще трябва да ги изведе от "египетски плен". В края на краищата една трета от българите вече прогледна, че на България е нужна друга - нова, независима, стамболовистка политика... И нов, непродажен, патриотичен елит.

Ваши коментари, допълнения, въпроси

Виденов, който нямаше никакво намерение да предава нито един от постовете си в БСП или в МС, броени дни след оказания му натиск от страна на Лобов сдаде и председателския, и министър-председателския пост. (Справка Невена Гюрова, която твърдеше дни преди посещението на Лобов, че Жан не храни доверие в никого и държи непременно да въведе лично валутния борд.)

На доста хора сигурно е направило впечатление и посещението на бъдещия служебен премиер Софиянски в Москва преди Коледа в компанията на Емил Кюлев, Евгени Бакърджиев и Асен Агов. Кюлев оглавяваше асоциацията на фалиралите български банки и ТСБ, а днес банката на ГРУ и на военнопромишления комплекс (Българо-руската инвестиционна банка). Четиримата, получили своите инструкции, се завърнаха в София, а за Вашингтон замина Иван Костов и помощникът на Кюлев в БРИБ Красимир Ангарски - днес вече съветник на президента Петър Стоянов.

Следователно пътят за България към европейските структури и към НАТО ще преминава (както и в миналото) през Москва. Гаранти за това ще бъдат Софиянски - балансьорът, Анчев - българският Черномирдин, и Божков - нашенският Лобов. Затова именно служебният кабинет, след съгласуване с Москва (показателна е премерената позиция на руския посланик), обяви декларацията си за присъединяване на България към НАТО. На руската империя такава игра е изгодна: България скоро няма да бъде приета поради ограбването й от руските икономически групировки, а за да има пак какво да се граби, Западът трябва да бъде прекаран да даде нови пари... Ваши коментари, допълнения, въпроси

Американците се плашат от една голяма коалиция между Русия, Китай и Иран. Не желаят евентуална коалиция между Русия и Франция, нито съюз между Русия и Германия. Затова им се налага да подкрепят конкурентната за тях европейска интеграция и да подобряват отношенията си с Китай, за да разполагат с приятелски настроени страни в ЕС и в Далечния изток, изолирайки ги от сближаване с Москва. Но американците помнят още думите на генерал Дьо Гол, че за независимите от САЩ европейски страни е нужно изграждането на една истинска Европа - от Атлантика до Урал. Естествено под ръководството на Франция. Затова Щатите се опасяват, че Париж ще употреби традиционните си връзки с Русия, за да ограничи американското влияние на континента. През август 1996 г. френският външен министър даде нов повод за това, заявявайки, че ако Франция иска да играе значителна роля, то тя трябва да подкрепя една силна Русия, помагайки й да се наложи отново на световната арена. Американците смятат, че Париж няма нищо против да бъде запазено руското влияние в Източна Европа. Тази била причината и за хладното отношение на Франция към разширяването на Европейския съюз.

И докато Русия е най-големият, България е най-малкият проблем за САЩ. България не е геополитически играч като Франция, не е дори сателит като Турция. Доскоро беше руска колония, а днес я наричат "кандидат за васал". "Американски васали, копнеещи да бъдат обвързани с Вашингтон, са разпръснати по целия Евразийски континент", твърди Збигнев Бжежински и поставя в очертанията на публикувана от него в най-новата му книга карта и силуета на България. Така нашата страна изпадна в класацията с още една категория по-надолу - от сигурен руски васал се превърна в несигурен американски кандидат за васал. Всъщност битката на двадесет и първи век се води далеч от нас. Залогът е много голям - съветското наследство в Централна Азия, на Каспийско море и на Кавказ. За петролните, газовите и златните находища, по-големи от тези в Кувейт, Северно море и Мексико. Целият проблем е как да бъде опитомена и неутрализирана Русия. За да няма в тези райони размирици и войни. Американските стратези са разработили варианти за децентрализация и за сепариране на Русия - на европейска част, Сибирска република и Далекоизточна част - управлявани на конфедерален принцип. Изявите на генерал Лебед - губернатор на сибирския Красноярски край - в съседство с брат си - губернатор на Хакасия и отличните им отношения с Вашингтон говорят, че при едно отделяне на Сибир, по подобие на действията на генерала в Приднестровието, Русия ще се раздели точно на трите гореизброени части. Не е изключено при бъдещ неуспех срещу слаб кандидат за руски президент след Елцин генерал Лебед да се превърне в желан от Запада пазач на централноазиатските богатства с мощната си сянка от север.

Ваши коментари, допълнения, въпроси

Според Макс Вебер официалната власт е израз на неравенство, при което властващият (личност или група от личности) налага своята воля върху други личности, въпреки тяхната съпротива. Според Джон Гълбрайт истинска е скритата власт, използваща най-малко три инструмента за налагане на воля - чрез страх от морална и физическа разправа, чрез обещание за награда и чрез внушение (убеждение). Трите инструмента на скритата власт съответствуват на силовите структури (компроматите, досиетата), на парите (банките, застрахователните дружества), на социологическите изследвания и медиите.

Получавайки официалната власт, детронаторите на Тодор Живков в края на 1989 г. и борците срещу Жан Виденов в началото на 1997 г. трябваше да овладеят и тайната власт. За целта Александър Лилов и Петър Младенов по поръчение от Москва поставиха начело на МВР един външен за системата човек - генерал Атанас Семерджиев. През февруари и март 1990 г. новият министър уволни 6965 служители на МВР, по-голяма част от които от ДС (по списък, уж предаден му от СДС). Всъщност, движени от политическите си интереси, новите шефове на БКП хвърлиха цялата отговорност за извършените репресии върху органите на МВР и ДС. “Реформаторите” спасяваха себе си и утвърждаваха своята власт за сметка на изпълнителите и на жертвите на техни предишни решения.

По същия егоистичен план действаха и управляващите през 1997 г. Беше им казано, че тряба да извършат определена работа за определено време. И че пребиваването им в официалната власт ще зависи от отношенията им със скритата власт. През 1992 г. те бяха непосветени наемници на скритата власт и пребиваваха в официалната непродължително. Дългосрочността и трудността на новата им задача предполагаше те да бъдат донякъде посветени. Начело на вътрешното министерство поставиха един вътрешен за системата човек, който, с помощта на скритата власт, трябваше да закрепи статуквото. Много са конкретните факти, подсказващи, че думите “слаб и недомислен” са неверни по отношение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (Д. В. брой 63 от 6 август 1997 г.). Приет от “реформаторското мнозинство” на 31 юли 1997 г. Законът трябваше да изпълни едно свое скрито предназначение - да подчини стари служители и сътрудници на Държавна сигурност, заемащи ключови позиции и да успокои (залъже) репресираните.

Първо, по отношение на старите служители и сътрудници - текстът на чл. 12 от Закона даде възможност на Министъра да превербува стари служители и сътрудници на Държавна сигурност, да ги направи действащи, да им гарантира анонимност и да ги обвърже с нова зависимост. В съдебната система, в политическите партии, в банките, в социологическите агенции и в медиите правителството укрепи своите позиции именно чрез Закона за досиетата. Пребиваването на свобода на Красимир Стойчев и на Емил Кюлев, разбиването на БЗНС и БББ, овладяването на БРИБАНК и БНБ, високият рейтинг на вътрешния министър и на кабинета, са все доказателства за прилагането на скрита власт.

Служителите и сътрудниците, които отказаха ново обвързване, станаха естествено обект на публикации и компромати. Голяма част от тях фигурират и в списъка на т. нар. “кредитни милионери”, за разлика от превербуваните кредитни милионери, които не са в списъка.

Второ, по отношение на репресираните Комисията по чл. 4 от Закона не един път отказа да изпълни своите задължения. На всички разработвани от Държавна сигурност, без да са били осъждани, Комисията отговаряше, че за тях не е събирана информация. На осъжданите Комисията предоставяше съдебните им дела, които отдавна трябваше да бъдат предоставени за съхранине в архивите на съдилища (а не в архивите на МВР); след това отказваше да им даде делата за разработките им от ДС и накрая категорично отказваше да им даде гарантирания от Закона задължителен писмен отговор.

На онези, които настояваха все пак да научат истината, новата власт предлагаше същите недемократични мероприятия, каквито организирваше и старата власт. Типичен е случаят с Григор Симов. От 1970 до 1989 г. Григор Симов Божилов от с. Парамун, община Трън, в продължение на 20 години е бил специален клиент на Държавна сигурост, шест пъти е осъждан (за опит за бягство през граница, за опит за бягство от затвора, за шпионаж и за създаване на противодържавна организация). На 1 септември 1997 г., още на първия ден от влизането на Закона в сила, той е подал молба до Комисията, изчакал е пет месеца за отговор, и за това, че не го е получил предприема мълчалив протест пред сградата на Народното събрание и пред Президентството; по време на протеста полицията многократно го арестува в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите, според който не се изисква никакво разрешение за изразяване на личен протест. Накрая по полуофициален начин секретарят на Комисията поканил Григор Симов и му предоставил съдебните дела, които отдавна трябваше да са в съдилищата. Неофициалният отговор на неговата молба е, че от 1970 г. до 1989 г. за него няма събирана никаква информация от ДС.

Да направим оценка на политическите интереси на парламентарното мнозинство, гласувало Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност.

Първо. Оправданието на депутатите от Съюза на демократичните сили във Великото Народно събрание, в 36-то и в 37-то Обикновено Народно събрание беше, че не разполагат с необходимото мнозинство, за да отворят архивите на Държавна сигурност. Виновни им бяха “комунистите, турците и мравките”. Днес виждаме, че причините за това са в краткосрочността на задачите, които те са изпълнявали.

Второ. В 38-то Обикновено Народно събрание Съюзът на демократичните сили и Обединените демократични сили получиха абсолютно мнозинство, но не проявиха политическа воля да разсекретят архивите на Държавна сигурност. Законът за достъп до документите, който приеха, се лимитира от особеностите на прехода. Обхватът на това законодателство удовлетворява днешните цели на този преход. С няколко свои изказвания, преди гласуването на законопроекта, и о. з. генерал Богомил Бонев, и о. з генерал Людмил Маринчевски - експерти на СДС и на Евролевицата, пледираха за ограничаване на обсега на законовите разпоредби, а контролираният Конституционен съд само се съобрази с техните “експертни оценки”.

Трето. Не всички народни представители обаче се съгласиха с техните аргументи. До Комисията по национална сигурност достигнаха с вх. N 54-04-119 от 23 юли 1997 г. предложенията за второ четене на Законопроекта за досиетата, внесени от народния представител от СДС Методи Борисов Андреев. Депутатът Андреев предлагаше съществени подобрения на законовите текстове и разширяване обсега на засегнатите. По-късно мнозинството на СДС застави чрез политически натиск своя народен представител да оттегли предложенията си. Вследствие на това останаха незасегнати сътрудниците на Държавна сигурност в ръководните органи на политически партии, участници в Националната политическа “Кръгла маса” от 1990 г., членове на ЦИК и РИК, главни редактори и собственици на медии, членове на Висшия адвокатски съвет (и адвокати, които са били в Централния съвет на адвокатурата, в Съвета на адвокатските колегии, контролните адвокатски съвети и секретарите и заместник-секретарите на адвокатските колективи), архиереи, политолози и социолози, членове на управителни и контролни органи на банки и застрахователни дружества. Остана незасегнат щатният партиен апарат на политическата върхушка, управлявала България през последните 50 години. Пред Народното събрание не бяха изнесени, както предлагаше Методи Андреев, данни най-напред за членовете на Комисията, осигуряваща достъп до документите на Държавна сигурност. Неслучайно впоследствие се оказа, че голяма част от тях са работили за службите.

“Извращавайки миналото, ние извращаваме настоящето. И ако това служи на шепа политически мошеници, то е смъртоносно за духа на всички обикновени българи!” - това са думи, казани от писателя Георги Марков, една от най-известните жертви на “бившата” Държавна сигурност.

Оценка на моралните подбуди, движили управляващото мнозинство при гласуването на Закона за достъп до документите на бившата държавна сигурност.

Водачите на СДС Иван Костов, Йордан Соколов, Богомил Бонев и другите трябва да отговорят пред бившите служители и пред жертвите на Държавна сигурност защо гласуваният от тях закон не оправда надеждите. След провала на пропагандния текст те обещаха да приемат “напролет” нов закон. “Напролет” дойде и отмина, а никой от тях все още не издумва нищо за подобен закон. В допълнение на това, членовете на Комисията за достъп до документите на бившата Държавна сигурност отказват да приложат разпоредбите и на сега действуващия закон. Българското общество трябва да осъзнае, че:

Първо. Философията на сегашния закон е преизпълнена с милост към палачите, а не към жертвите. Идеологът на Закона о. з. генерал Б. Бонев в не едно свое публично изказване демонстрира загриженост за достойнството на “незаслужено” обидените от Закона дейци на Държавна сигурност, и нито един път не спомена за нарушените права на репресираните. Като предани служители на предишния режим, Иван Костов, Йордан Соколов и Богомил Бонев не проявиха нито за миг загриженост за мъчениците на ДС. Наивно е репресираните да чакат милост от комунистическия идеолог, днес министър-председател, от служителя в ЦК на ДКМС, днес председател на Парламента и от най-младия член на БКП, днес министър на вътрешните работи и председател на Комисията по разсекретяване на досиетата.

Второ. За нов, по-справедлив закон, с нов обхват, философия и санкции е нереалистично да се мисли, докато на власт са “пеликаните” от СДС и техните съюзници, които се тъкмят да ги заместят в рамките на днешния парламент. “Истинската десталинизация (и декомунизация) би означавала масови съдебни процеси срещу огромен брой висши и низши партийни сановници, цели поколения служители от Държавна сигурност, невероятен брой доносчици и тайни сътрудници, затворнически и лагерни надзиратели”, казва през 1974 г. убитият от Държавна сигурност писател Георги Марков. Нереалистично е да се надяваме, че Костов, Соколов, Бонев, Бакърджиев и другите ще посегнат срещу самите себе си.

Трето. През изтеклите осем години след “нежната революция” истински закон за досиетата не бе гласуван, тъй като до Парламента не бяха допускани противниците на предишния режим. Нов закон в това отношение едва ли някога може да бъде гласуван, докато хора като Григор Симов са извън политическите процеси. Ваши коментари, допълнения, въпроси

На 7 декември се изпълват 9 години от учредяването на Съюза на демократичните сили (СДС). За това време негови представители участваха в четири народни събрания, печелиха два пъти парламентарни избори, излъчиха и дадоха на България трима председатели на парламенти, трима премиер-министри, 444 депутати, множество министри в коалиционни (с БСП, БЗНС и ДПС) кабинети, кметове, областни управители и общински съветници, един главен прокурор, няколко председатели на върховни съдилища, двама управители и няколко подуправители на Централната банка и... ни взеха "времето" на надеждите. Въпреки това голямо участие в политическите процеси досега не е направен нито един сериозен опит да се изследва историята, организацията и идеологията на СДС. Да се осмисли изграждането на система от политически актьори и тяхната лична отговорност за днешния хал на България, да се интерпретират властовите отношения и наличието на стратегически властови игри, ресурси и стратегии. За да се опише една такава система, една организация - източник на власт, е необходима реална и достоверна информация. Информацията се укрива, а нейното отсъствие се заменя на информационно-битово и на псевдо-научно ниво с цветовата символика. ("Синя партия, синя идея, синя политика, сини лидери" - актьори). Това по същество е отказ от информация и/или съзнателна дезинформация. (Същото се отнася и за БСП - "Червена партия", "Червена”, “Лява идея" и за всички останали български партии.)

"Осемдесетте години на двадесетия век на Запад бяха десетилетието на "комарджийския капитализъм", изповядва Ралф Дарендорф в книгата си "Размисли върху революцията в Европа". Парите се печелеха от пари, а не от създаването на нови трайни богатства. Движението на акциите на световните борси имаше все по-слаба връзка с реалния икономически растеж. Борсовите крахове и оживления доведоха капиталовия пазар до двата "кошмарни октомври" от 1987 и 1989 г. След отрезвяването на спекулантите се появи необходимост от една нова стратегия на пазара. Глобализиращото се производство и глобализиращият се пласмент наложиха нови изисквания към обслужващата ги (а не водеща) финансова сфера - капиталът да преминава бързо и безпрепятствено през установените след Втората световна война национални граници и "железни завеси", да се разширяват съществуващите и да се отварят нови комуникации и пазари. Новият икономически ред изискваше да се съборят защитните локални мрежи, издигнати от отделните държави за предпазване на националните им икономики, да се подменят старите елити... Футуролози - идеолози на новия ред разработиха теорията за вълновия характер на историята, за Третата вълна - информационната. Парите стават абстрактни електронни импулси, разменящи се за реални стоки и услуги. (За модерния свят книжните пари са вече по-ненужни и от мидените черупки.)

Такъв е икономическият смисъл на промените, настъпили в Европа и в света в края на 1989 г., когато американският и съветският президенти прекроиха границите. Промените са израз на невидимата титанична борба между глобализаторите (мондиалисти) и протекционистите (националисти).

Виена стана прифронтови град на необявената Трета (студена) световна война. В "Пратера" и на "Мексикоплац" в австрийската столица се разменяха пари, тайни и шпиони. Вербуваха се нови. Политбюро на ЦК на БКП създаде специална комисия за заобикаляне забраните на КОКОМ. Главни действащи лица в нея станаха Огнян Дойнов, Стоян Марков, Христо Христов и Андрей Луканов, като член на валутната комисия. С валутни кредити, получени от Запад, а не с мидени черупки, членовете на комисията "се концентрират (според тяхна докладна записка до Тодор Живков) в закупуване на съществуващи фирми, придобиване на дялово участие във водещи фирми на Запад с оглед достъп до информация, изграждане на нови фирми". Валутните постъпления се натрупват в банкови сметки в чужбина под контрола на МВР и ДС.

"Бяха водени предварителни разговори с Робърт Максуел за създаване на смесени фирми на територията на ФРГ и Англия, холдинги на територията на Швейцария и Австрия", съобщават те. Разузнавачите от Научно-техническото разузнаване Красимир Стойчев и Стюарт Каралян (бъдещи спонсори и работодатели на СДС) по поръчение на ГРУ се специализират в реекспорт на свръхкомпютри и ембаргови стоки за нуждите на Генералния щаб на Червената армия. Регистрират се и структури, послужили за икономическа основа на "Мултигруп", БЗК, ПЧБ и др., финансирали по-късно предизборни кампании на Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов, СДС и БСП.

Концентрирал в ръцете си сили и средства, агентът на РУМНО и на ГРУ Андрей Луканов е поканен през пролетта на 1988 г. с шпионска мисия във Вашингтон. Домакините разискват с него по три групи въпроси: Първо. Промените в тогавашния Съветски съюз, последиците от тях за България, за интересите на САЩ в София, за интересите на България в САЩ. Второ. Промените в цяла Източна Европа, мястото на България и на нейната икономика в условията на свободния пазар, както и след евентуалното разпадане на СИВ. Трето. Кои ще бъдат наследниците на Тодор Живков, към Съветския съюз ли ще продължат да гледат те или към САЩ, ЕС и НАТО. От американска страна участват банкерът Рокфелер, шефът на "Пепси" Кендал и шефът на "Пан Ам".

И Москва, и Вашингтон благословиха преврата!

Прилагайки специфични методи, Лукановият екип успя да разцепи БКП и да създаде от нейните части СДС и БСП, да лансира проверените кадри. Непосредствено след 1989 г. хартия за отпечатваане на партийните многотиражни вестници осигури агентът на КГБ Робърт Максуел. Според вестник "Гардиън" финансовият аферист (и "цар на България") разработил механизъм за свободно движение на капитали от Изток на Запад. Същият пожелал да управлява 10-милиардния външен дълг на България. След неговата тайнствена смърт в страната се настани глобализаторът - филантроп и идеолог на "Отвореното общество" Джордж Сорос. (Карл-Попъровата идеология беше приспособена за практическите нужди на Сорос.) "При целия шум и врява, през 1989 г.- не се роди нито една нова идея", отбелязва френският историк Франсоа Фюре.

Забележително е развитието и на последния лидер на СДС. Преломната 1989 г. завари Иван Костов на длъжността главен асистент по политическа икономия в Центъра по идеологическите дисциплини във ВМЕИ. "Генезисът на теорията за икономическия растеж може да бъде отнесен към 20-те години на века. Идеен автор е Владимир Илич Ленин", пледира в кандидатската си дисертация бъдещият перестойчик, либерал, лесеферист, либертарианец, консерватор и кейнсианец Иван Костов. Статията му "Никаква отсрочка" е публикувана на 30 ноември 1989 г. в органа на комунистическата партия "Работническо дело": "В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загубата на икономически суверенитет..., проникването на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. Никой няма да дойде, за да ни помогне". Костов се представя пред читателите на комунистическия вестник като смел националист-протекционист, за да заслужи тяхното доверие. Но Партията реши за него друго. Вместо за депутат от БСП, тя го издига за водач на листа от СДС. В следващите години той трябваше да изиграе ролята на глобализатор-мондиалист. Не че новото амплооа не му отива, но все пак... "Довчера другарите, а днес господа, воюват за постове, а не за свобода", казва за него сатирикът Радой Ралин.

От казаното дотук е видно, че Съюзът на демократичните сили и неговите главни артисти бяха създадени и моделирани от "рицарите на лаща и кинжала". Назначаваха ги "на временни договори" с изпитателен срок Луканов, Дойнов, "Мултигруп", "Турист-спорт-банк" или "Трон", а ги одобряваха задължително от Москва, Бон и Вашингтон. Отбираха ги по метода на отрицателната селекция - послушни и сговорчиви. От 110 депутати в 36-ото НС до 38-ото достигнаха само десетина. Останалите 99 са чисто нови. Случайните и безкористни хора, издигнати в годините на неконтролираната еуфория, бяха изгонени. Миналото трябваше да се забрави. Да се забрави, че преди Желев, Димитров и Костов е имало противници на репресивния режим, мъчени и убивани в лагери и затвори заради неотстъпени идеи и идеологии.

Истината за СДС е, че от самото начало изпълнява чужди стратегически проекти - програмата на Москва за преустройство на системата, програмата на Вашингтон за глобализация на икономиката, програмата на МВФ за издължаване на кредита... И никога български проекти. А знайно е от Библията: "Никой слуга не може на двама господари да слугува."

София, 25 декември 1998 г. - Рождество Христово Ваши коментари, допълнения, въпроси

Гражданско участие