Гражданска журналистика
от Джей Роузен
Участвам в едно движение за промяна на начина, по който
американската преса вижда и прави нещата. То се нарича "публична" или "
гражданска" журналистика. Отначало бяхме група професионалисти, разбрали,
че нещо сериозно не върви в журналистиката напоследък. Какво не върви личи
и от едно скорошно изследване на компанията Times Mirror, според което
71% от американците мислят, че медиите стоят на пътя на обществото при
решаването на собствените му проблеми. " Гражданските журналисти" са хора,
които вземат насериозно такива сигнали. Те разбират, че пресата има вина
за тъжната картинка на публичния живот и се опитват да променят себе си
колегите си.
Гражданската журналистика е поне ТРИ НЕЩА:
Първо, тя е една нова концепция за мисията на медиите.
Второ, тя е вече и практика, постепенно разширяваща се
в американската журналистика.
На трето място тя е движение на хора и организации.
Според концепцията, не може журналистиката в едно общество
да струва нещо, ако публичният живот не струва. Ако публичният живот в
Америка не върви, значи и журналистиката не върви. Журналистите трябва
да напрявят каквото зависи от тях за да помогнат на гражданите да участват
пълноценно в публичния живот и да ги вземат на сериозно, когато участват.
Медиите са отговорни за създаването и поддържането на истински публичен
диалог - те са тези, които правят от него "делиберативен диалог" (диалог,
в който волята на гражданиите се изразява най-пълно и точно - бел.ред.).
Медиите трябва така да префокусират картината, която дават
на публичния живот, че гражданите да не бъдат само зрители в една игра,
доминирана от професионалисти и технически лица.
И може би най-важното - журналистите трябва да се научат
да виждат в НАДЕЖДАТА ресурс, който не може безкрайно да се експлоатира
без огромни загуби и за тях, и за нас, гражданите.
Гражданската журналистика е също и комплекс от практики.
Повечето примери са в местни издания, които контактуват с гражданите по
нов начин.
Напр. вестникът The Charlotte Observer при избирателната
кампания през 1992 г. изоставя отразяването тип "конно надбягване" и вместо
него избира отразяване тип " граждански дневен ред", както го наричат те
- отразяване, което е подчинено на приоритети и дискусионни въпроси, формулирани
от самите граждани. При важна реч на кандидатите по време на кампанията
съдържанието й се отразява по матрица, взета от "гражданския дневен ред",
при което лесно се вижда, доколко в речта присъстват проблемите и грижите
на гражданите.
Тази промяна изглежда скромна, но всъщност отразява едно
фундаментално изместване в мисията на кампанийната журналистика. Водещата
тема вече не звучи напр. като "кандидатите маневрират и манипулират в търсенето
на гласове", а като "Гражданите в Шарлът искат сериозна дискусия".
Подходът на "Шарлът" е широко известен и подражаван, защото
отговаря на отколешното негодувание срещу доминацията на професионалистите
в предизборния диалог и срещу цинизма, който те внасят в него.
Друг вид инициатива на гражданска журналистика виждаме
във вестника Norfolk Virginian-Pilot. Неговите редактори създават "екип
за публичен живот" - репортери ориентирани към нов начин на отразяване
на политиката и управлението. По-рано тези репортери са прикрепени към
една или друга институция или градския съвет, което предопределя тяхната
гледна точка. "Екипът за публичен живот" търси друг тип отразяване на публичния
живот, в което зрителният ъгъл е "отдолу-нагоре". То включва градския съвет,
но не тръгва оттам.
Една от техниките на екипа са малките делиберативни форуми
- т.нар. "квартални разговори", в които целта е, не хората да се питат
какво четат и да се изследват техните мнения (по готови въпроси), а да
се открие как гражданите като непрофесионалисти назовават и подреждат проблемите
в публичния дневен ред. Тези форуми стават изходна точка за политическото
репортерство във вестника, измествайки старите източници на новини - машинации
и ходове на "вътрешни хора" и публични лица.
Друг случай на гражданска журналистика е създаването на
обществени форуми, в които гражданите се включват в `делиберативен' диалог.
На няколко места - Boulder, Colo., and Olympia (Вашингтон) - вестнициите
преднамерено интервенират в една летаргична среда и събират граждански
лидери, експерти и групи от граждани, които чертаят заедно дългосрочни
визии за дадената общност, които после се публикуват и дискутират чрез
вестника.
В редица случаи усилията са насочени към фокусиране на
гражданското репортерство върху търсенето на решения за различни обществени
проблеми. Прилагат се мерки, повишаващи присъствието и "видимостта" на
гражданите в новините, напр. чрез разказване на истории за хора, решили
да се намесят и постигнали някакъв ефект. В други случаи това са кампании
за мотивиране хората към гласуване, вкл. регистриране в лобито на вестника.
Друг подобен пример за привличане на хората към участие е в-к Neighborhood
Repair Kit в Минеаполис.*
Третата форма на гражданската журналистика е движението.
В традицията на американските обществени реформи това движение се опитва
да напомни на журналистиката нейната най-дълбока обществена мисия. Движението
тръгва от професионалисти в печата, заедно с малък брой учени и няколко
служители в различни институции.
Ядрото обхваща към 200 души, обкръжени от няколко стотин
симпатизанти, подкрепящи общите цели. Повечето, но не всички са журналисти
от малки и средни ежедневници, макар че имаме известно присъствие и от
по-големи издания, като напр. Boston Globe. Институционната подкрепа идва
от проекти като моя (спонсорирани от Knight Foundation в Pew Центъра за
гражданска журналистика, финансирана от своя страна от Pew Charitable Trusts),
от института за медийни изследвания в Poynter и особено от Kettering Foundation
в Дейтън - един мозъчен тръст, който беше инкубатор на идеята.
Като реформистко движение гражданската журналистика се
опитва да предизвика дискусия в гилдията, да разпространява уроци от практиката
и да създава контакти между сходно мислещи хора. На този стадий движението
е един импулс, идващ от малцинството и главно от регионалния печат, но
така или иначе то е на радарния екран на цялата преса и се дискутира навсякъде.
Тъй като се намираме в самото начало на един дълъг процес
на културна промяна в журналистиката, налице са всички възможности движението
да бъде маргинализирано или да се разбие от силите на реакцията или в собствената
си неспособност да израсте до зрялост. Дори в организации, където водещи
редактори подкрепят този подход, гражданската журналистика се отрича в
името на традиционни стандарти - особено този за дистанцираност и неангажираност
на журналистиката. За онези, в чийто очи всеки опит за "контакт" с гражданите
не е нищо повече от "маркетинг", гражданската журналистика е "мода" и "номер"
за ловене на публика, при което губел професионализма.
Едно друго възражение е по-"издаващо". В началото на тази
година дебатирах в Public Journal Philadelphia с Leonard Downie, редактор
във Washington Post, който неизненадващо отхвърли твърдението, че журналистите
са публични лица от какъвто и да било вид. И след като нямат такова качество,
те не се нуждаят от философия на действието, каквато е гражданската журналистика.
Според това разбиране журналистите са винаги само наблюдатели, а не участници
в действието. Много хора от медиите упорито поддържат позицията, че нямат
своя картина на света и че те само отразяват света такъв, какъвто е. Журналистите,
твърдят те, дори и да влияят върху обществения живот, не са включени в
него. Те са говорители на истината, а не нейни създатели. Те са също пазачи-наблюдатели
и критици на правителството, но това при тях не е политическа идентичност
или политическо изкуство, а неутрално изпълнявана професионална роля. -
Другите имат "дневен ред", журналистите просто задават въпроси и събират
факти.
Гражданските журналисти, от своя страна, гледат на себе
си като на посреднци в публичния диалог, подпомагащи по-високата гражданска
активност, моделиращи `делиберативния' диалог и подпомагащи пълноценния
публичен живот. Те са готови да приемат някаква политическа идентичност,
но не като борци, заемащи позиция в "ляво" или в "центъра", а само като
участници в твърде важната борба за по-жизнена публична сфера, по-пълноценен
публичен диалог и въобще за обществен живот, който да струва нещо и да
заслужава уважение.
Моята работа с журналисти промени представата ми за тях.
Сега ги виждам като хора, които стремейки се да запазят връзка с обществения
живот, са изложени на натиск от две страни. От едната страна, разбира се,
е пазарният натиск, идещ от медийната индустрия. От друга страна е натискът,
идващ от разпадането на публичната сфера, от отвращението към политиката,
от надигащия се цинизъм и отслабващото чувство за общност, което намалява
интереса и към самата журналистиката, от спада на гражданската "потентност",
от ерозията на грамотността и компетентността.
Опитът да разбера тези два натиска върху журналистите
ме научи да правя разлика между медии и журналистика. Ако смесим двете
няма да видим заплахата за второто, идваща от първото и твърде бързо ще
се откажем да пледираме за граждански дълг и за ценностите на Първото допълнение
(към конституцията), които все още важат за журналистическата професия.
Факт е, че журналистите се нуждаят от нашата (гражданска - б.ред.) подкрепа,
ако наистина искаме да създадем работеща публична сфера. Медиите заплашват
тях, точно толкова колкото и нас (гражданите).
И на медийните компании гледам по по-различен начин. В
някои от тях все още има място за ценностите на публичния живот. Други
стесняват това пространство. При това техните корпоративни култури са вече
дотолкова обособени и цялостни, че трудно могат да се подвеждат повече
под категорията "световен капитализъм".
Друго нещо, което открих е важността на "корените". Най-привличани
от гражданската журналистика са онези журналисти, които имат да бранят
нещо повече от професионалния си статус. Те имат корени в общностите, където
работят. Те са правили традиционна журналистика и са изпитали разочарованието
от вечно нерешаващите се проблеми.
А тези, които най-бързо отхвърлят гражданската журналистика,
са онези журналисти, които летят транзит по пътя - било за Вашингтон или
за Ню Йорк и романтично идеализират образа на журналиста като "твърдо-сварен"
детектив, разкриващ лъжи и корупцияя и отминаващ към следващия град. Общественият
живот не ги интересува. Интересува ги разкритието.
---------------------------------
* Джей Роузен e професор по журналистика и директор на
Проекта "Публичен живот и медии" в Ню Йоркския университет.
** Други прояви на гражданската журналистика в САЩ са
интерактивните страници в Интернет на различни вестниции и списания (напр.
Споменатия "Бостън Глоуб"), "бумът" на периодичния самиздат (т.нар ZINES)
и микро-радиото, което от последните години се легализира в Америка. (бел.ред.)