Права на гражданско участие в държавното управление в България и ЕС

Представителността на представителните форми на управление още от самото начало се  обезпечава с определено пряко участие на представляваните в управлението. Такова участие са изборите. А също и правото на информация и контрол върху представители и служители.

Но в отделни страни като отговор на конкретни проблеми възникват и “по-силни” права за пряко участие все със същата цел - не да изместят представителите и управляващите, а да обезпечат тяхната лоялност към интересите на представляваните,  след каото по една или друга причина за това не стига традиционното периодично избиране на законодатели. Разбира се, в Швейцария традицията е най-стара, но тук ще дадем едни пример с първия американски щат, където се появяват такива права преди сто и нещо години - Южна Дакота. Там вследствие ред обстоятелства, между които и задкулисния контрол на големите корпорации върху законодателите, в един момент възникват затруднения пред контрола на гражданите върху управлението. Откривайки, че не могат да контролират избраните от тях представители чрез наличните демократични средства, гражданите си извоюват още права на пряко участие: (1) сами да предлагат и приемат закони с референдум и (1) сами да одобряват с референдум приети закони, ако определен брой граждани поискат това. Впоследствие още 22-25 американски щата въвеждат такива и други права на пряко участие. Така в демократичният опит в различни страни възникват ред “по-силни” права на участие - референдумите (задължителни или по инициатива на гражданите), правото на отзоваване, законодателната инициатива на гражданите, избирането на по-широк кръг служители (министри, прокурори, съдии, шерифи и др.) и ред други права разширяващи прякото участие на гражданите в управлението.

Така или иначе даването на повече права за пряко участие се диктува от конкретни проблемни ситуации. Днес, с глобализацията, интеграционните процеси в света и съпътстващто ги отдалечаване на властта от малкия човек, традиционното пряко участие на гражданите в управлението - изборите стават все по-недостатъчно да осигури лоялността на управлението (национално и наднационално) към интересите на всички граждани. В света като цяло днес възниква проблемна ситуация, която можем да определим като недостатъчност, ако не криза на традиционните представителни институци - те все по-малко се справят със задачата си да осигурят реално демократично управление в интерес на всички хора в рамките на отделни страни, региони или света като цяло. С натрупването на нерешени проблеми и развитието на възможностите за пряко участие на все повече хора в управлението на общите ни проблеми въпросът за повече такова участие ще става все по-реален и актуален. Това е глобална тенденция. Прякото участие в публичното управление ще бъде за 21-ви век това, което всеобщото избирателно право беше за миналия век - пореден кръг в разширяването на политическата свобода.

Но ако намаляващата “дееспособност” на традиционните представителни форми в света прилича на криза, то пълната неспособност на същите в България да изпълнят предназначението си е просто колапс. Установените у нас традиционни представителни форми на демокрация въобще не произведоха реална демокрация. Те се оказаха недостатъчни  при нашите конкретни условия и съотношение на силите между тесни интереси и граждани за установяване реален контрол на гражданите върху властта. Макар и обявени номинално за носители на върховната власт (както и преди), гражданите практически не получиха никаква власт. Властта си остана под контрола на тесни и външни интереси. Самият факт, че новата система не осъществи и не позволява промяна на субекта на властта (на власт след всички избори си остават неизменно същите групировки) е ярко доказателство за демократическата невалидност на тази система. Наличните демократични инструменти просто не стигат за да се установи, задържи и води управление в интерес на цялата нация.

Най-ярко свидетелство за недемократичността на установената система е лошото управление - добро за малко и лошо за многото. Такова остана управлението още 15 години.  Една неефективна система бе заменена от друга такава и отново произвежданото от нея държавно управление продължи да спъва развитието ни и пилее националния ни потенциал.

Доброто управление го няма, не защото е много трудно да се формулират добрите политики - икономическа, образователна, здравеопазваща, културна, пенсионна, медийна, приватизационна, енергийна, съдебна, външна и пр. Проблемът е, че тези, които са заинтересовани от най-добрите политики - всички граждани на България не са на власт, а тези, които са на власт не са заинтересовани от политиките добри за нацията като цяло.

Някои може да кажат, защо са ни повече такива права на пряко участие - не може ли да свалим “лошите” и наложим доброто управление като една партия го предложи в своя програма на изборите, гражданите гласуват за нея и тя осъществи това управление?

Според нас, не може, защото без по-силни права на пряко участие, нито граждните ще повярват на голи обещания (виждали са вече такива), нито, дори да повярват, новите управляващи ще могат последователно да изпълнят своите обещания без да зад тях да стои реалната власт на цялата нация - без такава, те ще попаднат под контрола на същите тесни интереси.

Друг момемт е, че добрите решения в различни области не могат да бъдат обсъдени и разбрани от всички заинтересовани в една предизборна кампания. Този процес - за да се приемат наистина най-добрите и представителни решения - трябва да продължи, всъщност да започне - след изборите и да стане правило във формирането на дъжавната политика.

Гражданите не могат сами да измислят добрите решения, но и тези, които могат, не могат сами да ги наложат и проведат последователно. С две думи, нужни са добрите решения плюс власт, която да ги осъществи. Стамболов може би нямаше да си отиде така бързо, ако зад него стоеше властта на всички заинтересовани от неговата политика, ако задкулсисният контрол на тесни и външни интереси върху националната ни политика беше елиминиран чрез по-силни права за реален контрол на гражданите върху властта, както става по това време в далечна Америка.

От казаното дотук следва, че в България днес конкретната “проблемна ситуация” изисква “по-силни” форми на демокрация - независимо от глабалните тенденции. Но доколкото сме част света, който днес става все по-малък, у нас практически се срещат вътрешната необходимост с глобалната тенденция към повече пряко участие.

Какви конкретни форми на пряко участие?

Правото на референдум е първото и най-важно право на пряко участие, защото чрез него всички добри идеи могат да станат добри закони, а също и да се въведат останалите права на участие. Като всяки друго право и това право може да бъде реално или фиктивно. За да е реално е нужно да са на място всичките му компоненти, гарантиращи пълноценно изразяване и реализиране волята на избирателите. За да са на място всичките му компоненти, то трябва да се проектира и приеме с участието на всички. Но колко основни въпроси се решиха в България с участието на всички?  Нито един. В годините на “демокрация” до гражданите не се допитаха по нито един въпрос. Нито им дадоха право сами да се допитват. Независимо от това, че мнозинството граждани недвусмислено желаят това, независимо, че в парламента и по други инстанции лежат искания за право на референдум, подписани от повече от10 000 души - мнозинството граждани може да искат, ама мнозинствто депутати (във всички досегашни НС) не дават! В този дух ограничиха правата ни още в Конституцията, а после в Закона за допитване до народа от 1996 г. Тенденцията се запази и в промените на същия закон, които гласуваха наполовина и изоставиха неприети миналата година. Дори и малкото орязани права, които се канеха да ни подарят им се видяха твърде много! (вж. http://freeinf.tripod.com/ZDNst2.htm )

Тук като начало искаме общонационален дебат по тези въпроси.

Правото на публичен дебат е друго възлово право на пряко участие, гарантиращо реалността на останалите такива права. За какво гражданско участие в публичния живот можем да говорим, ако гражданите нямат достъп до публичния дневен ред, ако не могат да поставят и обсъждат въпроси помежду, ако медиите (дори обществените) са затворени за такъв диалог? По-специално тук става дума следните хубави права: право на достъп до ефира в публичните медии, право участие в тяхното управление, право на новина по искане на определен брой граждани, правото на сондажи на общественото мнение по искане на гражданите и др.

Други права, които ни трябват са правото на отзоваване, на законодателна инициатива, на сезиране Конституционния съд, на достъп до публична информация (сега негарантиран). В този ред са промените в избирателната система, което трябва да стане с референдум.

Настоявайки за по-силни права на участие не можем да отминем две тези, пледиращи срещу даването “много демокрация” на народа- един път, защото в период на икономически трудности той уж не искал да изтърпи тези трудности доброволно и втори път, защото “народът” бил прост, политически незрял и без демократичен опит.

По първата теза ще отбележим, че за разлика от други времена и места, където илюзиите в държавната планова икономика са били много широки, у нас след очевидния провал на тази система има консенсус за посоката на реформите и готовност да се понесат необходимите жертви. Не за да изтърпят необходимите жертви гражданите бяха отстранени от властта. Тях ги отстраниха (оставиха отстранени) за да изтърпят ненужните жертви и несправедливото разпределяне на “тежестите на прехода”. Защото те със сигурност нямаше доброволно да приемат откровения грабеж и съпътстващото го разрушение на налични ресурси като “неизбежни тежести на прехода”. Отстраняването им беше нужно на тесните интереси, обсебили и ограбащи България, а не на България. В интерес на България е гражданите да разполагат с реална власт.

Втората теза гласи, че демократичните права били достатъчно и дори ни били много, защото народът бил изостанал, обременен, политически неопитен и въобще неспособен да си служи с тях, че затова е дори и виновен за лошото управление - получил свобода и демокрация, т.е. властта (!?), ТОЙ я бил развалил, корумпирал и направил такава каквато е. Тази теза е особено цинична, защото един път прехвърля от болната глава на здравата, а втори път използва наследената слабост на гражданите - продукт от предишно лишаване от права, като “аргумент” да се продължи това лишаване. В същия ред са и клишетата “всеки народ заслужава държавата си”, “сами сте си виновни, не ви е виновна държавата, вие я правите такава”.

В тази митология има частица истина, но лъжата е много повече. Това, което тя прикрива е, че манталитетът не е нито главната, нито първата причина - самият той е следствие от нещо друго. Вярно, че народът ни не успява да мобилизира силите си за да постави на място дъжавата и за това имат вина и манталитета, и липсата на опит (и особено ние, по-образованата част от него). Но малката подробност, която се пропуска е, че народът е вън от властта, а липсата на демократичен опит е следствие от това. Пред народа ни не стои една широко отворила обятия пред него държава, чакаща го да я подреди. Пред него и по-точно - над него отново стои (за кой ли път) една чужда власт, която всячески се стреми не допусне гражданите до реален контрол върху властта, ограничавайки всички правни, икономически, културни, образователни и др. условия за такъва контрол и подтискайки по всевъзможни други начини съпротивителните сили на народа - чрез информационно атомизиране, разделяне чрез псевдо-партии, пауперизиране, оглупяване чрез псевдо-образование, лишаване от правна сигурност чрез псевдо-съдебна система и пр. Правата не са права, изборите не са избори, пазарът не е пазар, съдът не е съд, образованието не е образование, новините не са новини - нищо не е истинско и не работи по предназначението си. Преградата по пътя ни към доброто управление е доста по-висока от просто един “манталитет”. Нито пък този манталитет (доколкото е също пречка) е първопричина. На първо място е липсата на свобода и реална демокрация в страната ни - анти-демократичния политически режим, който наред с всички други прегради, които постявя пред самоопределението на народа, поддържа и възпроизвежда неговото политическо невежство и подданически (вчера патерналистки, днес - клиентелистки) маналитет, защото има полза от това.

Лъжата е в това, че следствието се представя за причина. Целта е да се прикрие причината - да ни пратят се борим със следствия (и още по добре - да ги чакаме сами да изчезнат със смяна на поколенията, с “40 години ходене в пустинята “ и др.под.), а не да се борим с истинската причина - липсата на права и политики, осигуряващи реален контрол на обществото върху властта. Дайте на хората реална свобода и демокрация, дайте им нужните права и възможности да участват в управлението и те ще променят манталитета си. Правата учат. Политическите права създават политическа култура, не обратното. Нужна е практика, не голо просветителство - неща, доказани от опита на развитите демокрации. Без политически права не се натрупва политически опит, защото никой дори не опитва, защото, като нямаш права, разходът на време и енергия за въздейтвие върху управлението е твърде висок и твърде ниски шансове за успех.

Вярно е, че гражданите ни са икономически слаби и нямат демократически опит, но това е аргумент “ЗА” по-силни демократични инструменти, необходими на довчерашните поданници за да “проходят” в демокрацията - да влязат в новата си роля на суверен. Без такива инструменти те няма да се научат на демокрация и всъщност точно това е “целта на занятието” - затова ги лишават от реални политически права, а не че “народът не можел” да ги усвои.

Впрочем, държавата абдикира и от функцията си политически да просвещава гражданите. За това е необходима целенасочена образователна и други информационни политики. Обаче, нужното гражданско образование го няма нито в училищата, нито в медиите. Това отново се дължи на факта, че заинтересованите от такива политики - гражданите, ги няма във властта. Тук поставяме искането за право на гражданско образование -  като една от гаранциите за реалност на прякото участие - то е едно от правата, гарантиращи правата на участие.

Същото се отнася и за другите информационни права, които осигуряват кометентност и информираност на избирателя. Ясно, че за да участват автономно (т.е. не манипулирано) в политиката гражданите трябва да са информирани и да разбират значението на една или друга алтернатива за техните по-близки и далечни интереси.  Популизмът (непълното разбиране на тези интереси) е продукт на едностранно информиране, а то - на липса на демокрация в управлението на информацията - на недемократична информационна власт - т.е. отново на отстраняване заинтересованите (от пълно информиране) от властта. Това че някой е могъл да излъже гражданите или че те са били неинформирани за някои от последиците на дадена политика, показва, че те като заинтересовани от пълна информация са били вън от управлението на информацията - от информационната власт. Значи те просто трябва да влязат там. Популизмът може и да е слабост на демокрация, но и той като други слабости на демокрацията се лекува с повече демокрация, не с ограничаване на демокрацията.

С повече демокрация или права на пряко участие си решаваме и един друг много важен проблем. Освен по-добро качество на приеманите закони, реалната власт на гражданите ще осигури и по-добро спазване на тези закони. Тя ще ликвидира както беззаконието, позволено днес от самата власт като привилегия за отделни групи, така и “реактивното” беззаконие на останалата част от гражданите, представляващо всъщност ответна реакция на двойния стандарт и цялата егоистична политика на държавата, водена в интерес на част, а не на всички. Това ще стане както чрез повишаване (1) ефективността на правоохранитените органи с разширяване на прякото участие в съдебната и изпълнителната власт така и чрез (2) по-високото взаимно доверие между граждани и държава, което ще възникне с раширяване на тези права във всички власти.

Ефективността на правоохранителната система решително ще се повиши, според нас, ако гражданите получат следните хубави права:

-                    да избират и отзовават Главния прокурор, Върховните съдии, м-ра на провосъдието и началниците на РПУ,

-                    да имат осигурен достъп до публичната информация в Единната информационна система и до всички обвинителни актове (които по начало са публични),

-                    да имат решаващ глас като съдебни заседатели в определени дела. (вж. искане, внесено в НС)  Както казахме, всичко това го има в Америка, не сме го измислили ние.

Обаче и най-ефективната правоохранителна система не може да осигури спазване на правилата при свободния пазар, ако нарушенията на тези правила са масови - ако мнозинството хора ги нарушават, поради недоверие към държавата и помежду си. За да се запали искрата на икономическия растеж, по думите на един западен икономист, не стига само приватизация и дерегулация на икономиката. Нужно е също и взаимно доверие и почтеност както между граждани и управляващи, така и между самите граждани, което да гарантира достатъчно масово доброволно спазване на правилата на свободния пазар. Това е друг огромен нерешен проблем на обществото ни. Отровени сме от взаимно недоверие - както между граждани и държава, така и между самите граждани - поради двойните стандарти и писаните и неписани криви правила, “наклоняващи игрището”. А те са криви, защото се пишат без участието на всички. Така че отстраняването на гражданите от писането и прилагането на правилата е основна причината за масовото беззаконие у нас, за “двойните разходи” за спазване на правилата, за прекомерната “сива” икономика, за масовото неплащане на данъци и пр. Включете “Андрешковците” в правенето и пралагането на законите и те нама да оставят “бирниците” в блатото.

До тук говорихме КАКВО трябва да се промени в системата на управление. Но не трябва да забравяме и въпроса КАК ще стане това. Трябва да сме наясно, че при липса на реална демокрация промяна в системата и разпределението на властта може да се осъществи само с обединяване на много широки сили, с участието на всеки заинтересеван. Голяма грешка да чакаме “отгоре” “спасители”,  “освободетли” и “големи братя” да ни решават проблемите - те решават проблемите ни в свой интерес. Въпросът е как една “партия на реалната промяна” може да вземе, задържи и промени системата, действайки в рамките на сегешната система, скроена да работи за тесни групи и затворена за алтернативи на тяхната власт? Това трудно ще стане само чрез излизане на изборите при контролираната от тесни групировки избирателна, медийна, партийна, правоохранитела и пр. система. Нужно е да се работи за създаване на широко извънпарламентарно движение, което да стои зад една независима партия и в хода на изборите, и след тях в хода на осъществяването на желаните промени. Докато отсъстват нужните за нашите условия демократични институции и политики, гарантиращи реална демокрация, народът ни трябва да се научи да отстоява публичните си интереси чрез силата на ненасилието - чрез масов насилствен натиск върху институциите на властта. А за да спечели широката народна подкрепа една истанска национална партия трябва да се ангажира с пълна програма за въвеждането на необходимите и възможни у нас права на пряко участие на гражданите в упражняването на властта.

 

Правата на гражданско участие в бъдещата ни държава - ЕС

Ние скоро ще бъдем граждани на една по-голяма държава. Много от правилата, по които вече живеем са писани на друго място без наше участие, а утре тази част ще бъде още по-голяма. За сега ние, гражданите на България, въпреки че не участваме в писането им, вярваме, че те са по-добри от онези, които имаме и ги приемаме на доверие.  И наистина е малко трудно от гледна точка на хаоса, в който живеем, да  търсим недостатъци на новия по-подреден дом, в който влизаме.

И все пак, ако ще ставаме европейски граждани, европейските проблеми стават и наши проблеми. Общите ни интереси в Европа и правата ни там като граждани не може да не ни интересуват. Кой и как ще определя в общите правила на живота ни, как ще се отразяват в тях нашите интереси, ще имаме ли глас в определянето на тези правила?

Преместването на голяма част от властта на по-високо наднационално равнище в ЕС породи един значителен демократичен дефицит - защото гражданите на Европа не отидоха там, където отиде 60% от властта им. За запълване на този дефицит и решаване на др. проблеми договорът в Лиекен възложи на едно представително тяло да напише конституция на ЕС. Практически, обаче, проектът за тази конституцията се написа без участие на гражданите. При това положение не е за учудване, че предвидените в него точки на пряко съприкосновение на гражданите с властта, отишла в Брюксел, са почти символични. Добре че в 10 страни конституцията поне ще се приема пряко от гражданите.  Това е шанс за нейното подобрение. Може би и ние ще имаме възможност да се произнесем по нея с референдум - стига приемането да не е завършило до нашето влизане в ЕС, но във всеки случай трябва да присъединм гласа си към онези, които искат адекватните права и правила, гарантиращи суверенитета на гражданите в новата държава.

Гражданско участие, София

Април, 2005