С повече права на пряко участие държавата ще заработи за всички

 

Демокрацията не може без представители, но представителността на представителите, т.е. верността им към интересите на представляваните винаги се обезпечава с известно пряко участие на представляваните в управлението. Минимално такова участие е изборът на представители. В различни страни конкретни проблемни ситуации са наложили въвеждане на повече права за пряко участие - но все със същата цел - не да се изместят представителите и управляващите, а да се обезпечи тяхната представителност, т.е. лоялност към интересите на представляваните, след като за това не стига само избирането на представители. В Швейцария традицията в по-силното пряко участие е най-стара, но тук ще дадем пример с първия американски щат, където се появяват такива права преди сто и нещо години - Южна Дакота. Там ред обстоятелства, между които и задкулисният контрол върху законодателите на силни икономически групировки (по-спец. ж.п. компаниите) създават в един момент затруднения за контрола на гражданите върху управлението на щата им. Откривайки, че не могат да контролират избраните уж от тях представители чрез наличните политически права, гражданите си извоюват още такива - всъщност 2 основни: (1) сами да предлагат и приемат закони с референдум и (2) сами да одобряват с референдум приети закони - в двата случая по искане на определен брой граждани.
Впоследствие още 22-25 американски щата въвеждат повече такива и други права на пряко участие.
В демократичния свят действат множество такива права. Наред с референдумите (задължителни или по инициатива на гражданите), такива са правото на отзоваване, законодателната инициатива за гражданите, правото на информация, пряко избиране на по-широк кръг служители (министри, прокурори, съдии, шерифи и др.) и много други.

Нуждата от повече или по-малко права за пряко участие се определя от конкретната неоходимост и възможност.

Със засилване на интеграционните процеси в света и съпътстващото ги отдалечаване на властта от малкия човек, традиционното пряко участие на гражданите в управлението - чрез избори на представители, става все по-недостатъчно да осигури лоялността на управлението (национално и наднационално) към интересите на всички граждани. В света като цяло днес възниква проблемна ситуация, която можем да определим като недостатъчност, ако не криза на традиционните представителни институци - те все по-малко се справят със задачата да осигурят реално демократично управление - т.е. такова в интерес на всички хора в рамките на отделни страни, региони или света като цяло. С натрупването на нерешени проблеми и развитието на възможностите за пряко участие на все повече хора в управлението на общите им проблеми въпросът за повече такова участие ще става все по-актуален. Това е днес глобална тенденция. Прякото участие в публичното управление ще бъде за 21-ви век това, което всеобщото избирателно право беше за миналия век - пореден кръг в разширяването на политическата свобода.

Но ако намаляващата дееспособност на традиционните представителни форми в света прилича на криза, то пълната неспособност на същите в България да работят по предназначението си е направо колапс. Установените у нас традиционни форми на представителна демокрация въобще не произведоха реална демокрация. Те се оказаха недостатъчни при нашите конкретни условия и съотношение на силите между кланове и граждани за установяване реален контрол на последните върху властта. Макар и номинално носители на върховната власт (както, впрочем, и преди 10.11), гражданите практически не получиха никакъв контрол върху държавата си. Властта си остана под контрола на най-тесни и външни интереси. Самият факт, че новата система не позволи промяна в субекта на властта (след всички избори на власт са си все същите задкулисни сили) е ярко доказателство за демократическата невалидност на тази система. Наличните демократични инструменти просто не стигат за да се установи, задържи и води управление в интерес на цялата нация.

Резултатът от това е лошо управление - то остана такова още 16 години. Eдна неефективна система се замени с друга такава и отново едно калпаво и антинационално държавно управление спъва развитието ни и пилее потенциала на нацията ни.
Доброто управление го няма, не защото не се знаят или е много трудно да се открият най-добрите политики във всички области, а защото заинтересованите от най-добрите политики - гражданите на България - не са на власт, докато онези, които са на власт са заинтересовани от политики добри за тях, а не за нацията като цяло. Затова е безмислено да се пишат умни прошения до управляващите.
Някои ще кажат, не може ли и без да засилваме правата за пряко участие? - Да свалим «лошитe» и започнем добро управление в рамките на сегашната система като една партия го предложи на избирателите, а те я изберат?

Според нас не, защото без такива права, нито гражданите ще повярват без гаранции на едни голи обещания (виждали са много такива), нито, дори да бъде избрана нова партия, тя ще може да изпълни обещаното, ако зад нея като подкрепа и коректив не стои реалната власт на гражданите (материализираща се в повече права на пряко участие), а стои само реалната власт на тесните кланови интереси (материализираща се в огромни пари и др. властови ресурси). Правата на пряко участие ще заместят и компенсират липсващата материална сила на гражданството у нас - липсата на средна класа. Без реална тежест на гражданството в една или друга форма, дори и едни честни нови управляващи ще попаднат под контрола на реално властимащите или ще бъдат задкулисно елиминирани от тях
Вярно, че най-добрите за всички политики могат да се изработят от умните хора, но вярно е и че умните не могат да проведат тези политики, ако заинтересованите от тях са вън от властта.

С две думи, нужни са ни не само най-умните решения, но и власт на заинтересованите от тях.
Стамболов може би нямаше да си отиде така бързо, ако заинтересованите от неговата политика имаха повече власт, ако задкулисният контрол на тесни и външни интереси върху държавата беше елиминиран чрез по-силно влизане на обществото във властта...    както става по това време в далечна Америка.
От казаното дотук следва, че в България днес по-силни  форми на демокрация се налагат от конкретната ситуация в страната - както някога в щат Южна Дакота. Но днес вътрешната потребност от повече права на пряко участие у нас се среща с глобалната тенденция в същата посока.
За какви права на пряко участие да се борим?

Трябват ни такива права и в 4-те власти - закoнодателна, изпълнителна, съдeбна и медийна.
Първо и най-важно такова право е правото на референдум. Чрез него всички добри идеи могат да станат добри закони, а също да се въведат останалите права на участие. Като всяко друго право и това право може да бъде реално или фиктивно. За да е реално е нужно да са на място всичките му компоненти, гарантиращи пълноценно изразяване и реализиране волята на избирателите. За да са на място всичките му компоненти, то трябва да се проектира и приеме от всички. Но колко основни въпроси се решиха в България с участието на всички? Нито един. В годините на «демокрация»  до гражданите не се допитаха по нито един въпрос. Нито им дадоха право сами да се допитват. Независимо от това, че мнозинството граждани недвусмислено желаят това, независимо от това, че в парламента и по други инстанции лежат искания за право на референдум, подписани от над 10 000 души. Мнозинството граждани може да искат, ама мнозинството "представители" не дават - във всички НС досега! В този дух ограничиха правото ни на референдум още в Конституцията, а после и в ЗДН 1996 г. Тенденцията се запази и в промените на същия закон, който гласуваха наполовина и изоставиха неприет миналата година - дори и малкото орязани права, които се канеха да ни дарят им се видяха твърде много!

Така че като начало нека поискаме право на референдум - общонационален дебат и референдум за това право. Защото онова, което се очертава да получим от нашите "верни" представители е едно спънато и неработещо право.

Правото на публичен дебат е отделно право за пряко участие в упражняването на публичната власт - този път не в законодателната, а в медийната "4-та" власт. То е възлово, защото гарантира реалността на останалите права. За какво гражданско участие в публичния живот можем да говорим, ако гражданите нямат достъп до публичния дневен ред, ако не могат да внасят въпроси в него и да ги обсъждат помежду, ако медиите (дори обществените!) са затворени за диалог мезду гражданите? Това право е всъщност пакет от права като правото на достъп до ефира в публичните медии, право на участие в тяхното управление, право на новина, право на сондажи на общественото мнение по инициатива на гражданите и др.
Настоявайки за повече права на пряко участие, не можем да отминем две тези, пледращи по принцип срещу даването на много политически права на гражданите. Първата ни убеждава, че в период на неизбежни икономически трудности народът не искал да ги изтърпи доброволно и затова е нужна "силна ръка", Пиночет, а не повече демокрация. Втората гласи, че народът бил без демократичен опит и политически незрял за повече демокрация.

По първата теза ще кажем, че за разлика от други времена и места, където илюзиите в държавната планова икономика са били широко разпространени, у нас днес след очевидния провал на тази система има консенсус за посоката на реформите и готовност да се понесат необходимите жертви. Не за да изтърпят необходимите жертви гражданите бяха оставени вън от властта и след 10.11. Те бяха отстранени за да изтърпят ненужните лишеня и несправедливото разпределяне на тежестите на прехода - защото те със сигурност нямаше доброволно да приемат откровения грабеж и съпътстващото го разрушение на национални ресурси като "неибежни тежести". Ограничаването на демокрацията беше нужно на тесните кланови интереси, обсебили властта в България, а не на България. В интерес на България беше и е гражданите да получат реална власт.

Втората теза гласи, че демократичните права ни стигат и дори са много, защото народът бил изостанал, обременен, без опит и въобще неспособен да си служи с тях, че затова дори бил и виновен за лошото управление - защото получил свобода и демокрация, т.е. властта (!?), ТОЙ я бил развалил, корумпирал и направил такава каквато е. Тази теза е особено цинична, защото един път прехвърля вината от палачът върху жертвата, а втори път използва наследената слабост - продукта от предишното лишаване от права като аргумент  за продължаване на това лишаване. В същия ред са и клишетата «всеки народ заслужава държавата си» , «сами сте си виновни, не ви е виновна държавата, вие я правите такава» .
В тази митология има фрагменти истина, но лъжата е доста повече. Това, което тя прикрива е, че манталитета не е нито главната, нито първо-причината - самият той е следствие от друго нещо. Вярно, че народът ни не успява да мобилизира силите си за да си вземе дъжавата и за това имат вина и манталитета, и липсата на опит (и особено ние, по-образованата част от него). Но малката подробност, която се пропуска е, че народът е вън от властта и че липсата на граждански опит, винаги е била следствие от това. Пред народа ни не стои една широко отворила обятия държава, чакаща го да я подреди. Пред него и по-точно над него отново стои (за кой ли път) една власт, която всячески се стреми не допусне поданниците до властта, която всячески им пречи да станат граждани и да установят реален контрол върху държавата, ограничавайки всички правни, икономически, културни, образователни и др. възможности и предпоставки за такъв контрол, подтискайки по всевъзможни начини съпротивителните сили на народа - чрез разделяне (с фиктивни партии), пауперизиране, атомизиране, оглупяване, лишаване от правна сигурност и пряко насилие. Правата не са права, изборите не са избори, пазарът не е пазар, съдът не е съд, образованието не е образование, новините не са новини - нищо не е истинско и не работи по предназначението си. Т.е. преградата по пътя към доброто управление е доста по-висока от просто един манталитет и неопитност. Нито пък този манталитет, доколкото също пречи, е първопричина. На първо място е липсата на реална демокрация и свобода в страната ни - наличието на един анти-демократичен политически режим, който наред с всички други пречки, които създава пред самоопределението на народа ни, поддържа и възпроизвежда неговата политическа незрелост и поданически (днес все повече - клиентелистки) маналитет. Защото има полза от това.

Лъжата е в това, че следствието се представя за причина. И целта е, разбира се, да се скрие причината, да ни пратят да се борим със следствия (или да ги чакаме сами да изчезнат със смяна на поколенията , с «40 години ходене в пустинята» и др. подобни митове) и да не се борим с истинската причина - липсата на права и политики, осигуряващи реална власт на гражданите. Дайте на хората реална свобода и реална демокрация, дайте им нужните права и възможности да участват в управлението и те ще променят манталитета си! Правата учат. Политическите права създават политическа култура, не обратното. Нужна е практика, не голо просветителство - неща, доказани от опита на развитите демокрации. Без политически права не се натрупва политически опит, защото никой дори не опитва, защото, като нямаш права, разходът на време и енергия за въздействие върху управлението е твърде висок при твърде ниски шансове за успех.

Вярно е, че гражданите ни са икономически слаби и нямат демократически опит, но това е аргумент за  по-силни демократични инструменти, необходими за да «проходят » довчерашните поданици в демокрацията - за да влязат в новата си роля на суверен. Без такива инструменти те няма да се научат на демокрация и всъщност точно това е целта на занятието  - затова им отказват реални политически права, а не че не можели  да ги усвоят.

Държавата абдикира и от функцията си да просвещава политически гражданите. За това е необходима целенасочена образователна и други информационни политики. Обаче, нужното гражданско образование го няма нито в училищата, нито в медиите. Това отново се дължи на факта, че заинтересованите от такива политики - гражданите, ги няма във властта. Правото на гражданско образование е една от гаранциите за реалност на правата на участие - част от пакета поддържащи участието права.

Същото се отнася и за ред информациионни права, които осигуряват кометентност и информираност на избирателя. Ясно е, че за да участват автономно, а не като фигуранти в политиката гражданите трябва да са информирани и да разбират значението на една или друга алтернатива за техните по-близки и далечни интереси. Популизмът (т.е. непълното разбиране на тези интереси) е продукт на едностранно информиране, а то - на липса на демокрация в управлението на публичната информация - на недемократична информационна власт - т.е. отстраняване заинтересованите от пълно информиране от властта. Това че някой е могъл да излъже гражданите или че те са били неинформирани за някои от последиците на дадена политика, показва, че те като заинтересовани от пълна информация са били вън от управлението на информацията. Значи те просто трябва да влязат там. Популизмът може и да е слабост на демокрацията, но и той като много други слабости на демокрацията се лекува с повече демокрация, а не с ограничаване на демокрацията.

Правата на пряко участие, поставящи гражданите на власт в държавата, ще ни решат и един друг много важен проблем. Освен че ще превърнат добрите идеи в добри закони, те ще гарантират и по-доброто спазване на тези закони. Властта на гражданите ще ликвидира както беззаконието, поддържано днес от самата власт като привилегия за отделни групи, така и «реактивното  беззаконие» на останалата част от населението, което просто реагира на двойния стандарт в държавната политика.

Това ще стане както с повишаване ефективността на правоохранителните органи чрез разширяване правата на гражданско участие в съдебната и изпълнителната власт, така и чрез създаването на взаимно доверие между граждани и държава – отново благодарение по-реалня контрол на гражданите върху нея.

Eфективността на правоохранителната система решително ще се повиши, ако гражданите получат следните хубави права:
 - да избират и отзовават Главния прокурор, Върховните съдии, министъра на провосъдието и началниците на РПУ,
 - да имат осигурен достъп до публичната информация в +динната информационна система и до всички обвинителни актове (които са публични и без това),
 - да имат решаващ глас като съдебни заседатели в определени дела.
(Това са искания, внесени в НС)

Както казахме, всичко това го има в Америка, не сме го измислили ние. Но дори и най-ефективната правоохранителна система не може при пазарна икономика да осигури със сила спазването на законите, ако нарушенията им са масови - ако мнозинство от хората не ги спазват, поради недоверие към властта и помежду си. За да се запали искрата на икономическото развитие, по думите на един западен икономист, не стига само приватизация и дерегулация на икономиката. Нужно е също и взаимно доверие както между граждани и управляващи, така и между самите граждани, което да гарантира достатъчно масово доброволно спазване на правилата на свободния пазар. Това е също нерешен проблем у нас. Обществото ни е отровено от взаимно недоверие - между граждани и държава и между самите граждани поради двойните стандарти и кривите, «наклоняващи игрището » правила, писани без гражданите. Отстраняването на гражданите от писането и прилагането на правилата е основна причината за масовото им неспазване, за «двойните разходи»  за прилагане на закона от държ. служители, за прекомерната «сива  икономика», за масовото неплащане на данъци и пр. Включете «Андрешковците»  в правенето и пралагането на законите и те нама да оставят «бирниците»  в блатото.

До тук говорихме КАКВО трябва да се промени в системата на управление. Но не трябва да забравяме и въпроса КАК ще стане това. Трябва да сме наясно, че е нужно обединяване на много широки сили, защото става дума за смяна на властта при неработеща демокрация. Въпросът е как една «партия на реалната промяна » може да вземе, задържи и промени властта при сегашната система - партийна, избирателна и медийна - ЗАТВОРEНА за алтернативи на статуквото и на тесните егоистични политики на властимащите. При цяла система, скроена да отстранява масата на населението от властта и да задържа на властта в шепа групировки и външни сили, е нужно свръхусилие за реална промяна. Такава въобще не може да стане с писане на петиции и прошения и много трудно чрез избори. Защото освен, че една независима партия ще бъде спъвана отвсякъде, самите хора, негласуващото мнозинство няма да й дадат подкрепата си без гаранции за свой контрол върху управлението. А гаранции в сегашната система няма. Като гаранция може да послужи конкретният ангажимент за въвеждане на всички възможни права за пряко участие и контрол върху властта. Нужно е да се излезе с радикална и пълна програма за такива права, а не само с добрите решения в отделните сфери на управлението. И паралелно да работим за създаване на едно всенародно движение или мреха, чрез която гражданите да се научат сами да отстояват властта и общите си интереси чрез силата на ненасилието.

Две думи за правата на гражданско участие в бъдещата ни държава - EС
Ние скоро ще бъдем граждани на една по-голяма държава. Много от правилата, по които вече живеем са писани на друго място без наше участие, а утре тази част ще бъде още по-голяма. За сега ние, гражданите на България, въпреки че не участваме в писането им, вярваме, че те са по-добри от онези, които имаме и ги приемаме на доверие. И наистина е малко трудно от гледна точка на хаоса, в който живеем, да търсим недостатъци на новия по-подреден дом, в който влизаме.
И все пак, ако ще ставаме европейски граждани, европейските проблеми стават и наши проблеми. Общите ни интереси в Eвропа и правата ни там като граждани не може да не ни интересуват. Кой и как ще определя общите правила на живота ни, как ще се отразяват в тях нашите интереси, ще имаме ли глас в определянето на тези правила?

Преместването на голяма част от властта на по-високо наднационално равнище в EС породи един значителен демократичен дефицит - защото гражданите на Eвропа не отидоха там, където отиде 60% от властта им. За запълване на този дефицит и решаване на др. проблеми договорът в Лиекен възложи на едно представително тяло да напише конституция на EС. Практически, обаче, проектът за тази конституция се написа без участие на гражданите. При това положение не е за учудване, че предвидените в него точки на пряко съприкосновение на гражданите с властта, отишла в Брюксел, са почти символични. Добре че в 10 страни конституцията поне ще се приема пряко от гражданите. Това е шанс за нейното подобрение. Може би и ние ще имаме възможност да се произнесем по нея с референдум - стига приемането да не е завършило до нашето влизане в EС, но във всеки случай трябва да присъединим гласа си към онези, които искат адекватните права и правила, гарантиращи суверенитета на гражданите в новата държава.