Към поколението, което отглеждахме във времето на социализма (размисли с надежда)

Скъпи деца, не ни съдете строго и жестоко. Ние живяхме (разбира се, и вие) под крилото на един строй, която даваше права на привържениците си да упражняват всякакви насилия към е непривързаните към него. Можеха и ги убиваха - без съд и присъда. Уволняваха ги, издевателстваха над живота им. Превръщаха ги в нещо като стадо, затворено в кошара.

Един от най-фините, но жестоки и за жертивите методи бе да ги оставят да създават благата им - в мините, фабриките, строителството, градския транспорт и всички недушеприятни за тях работни места, като дамгосвха паспортите им с един "печат" - временно жителство! И кой не е съзнавал, че този печат означава временен човек мишена, човек между Земята и Нищото.

Жените се омъжваха за жителство, а не за човек. Силните отглеждаха децата си, създадени от този насилствен съюз, с неописуем стоицизъм и борба да ги запазят читави. А когато опазените рожби се влеят в обществото, в тях започва борбата с гена и с това, което майката е изградила. Червената чума, неуспяла да порази майката, го прави с децата й. Тяхното съзнание е объркано: защо едни имат, а други нямат?! Защо се подиграват на този, който подава ръка на немощен човек? Защо в исторнята се казва, че някой ни е освободил, а излиза, че ни е поробил? Защо някои не си знаят милионите, а други едва преживяват със стотинкоте, отпуснати им сякаш по милост? Защо едно се говори, а се върши друго? Защо тези, които прокламираха борба за равенство, са така неравни с тези, които съвестно си гледаха работата...

Няма нищо по-пагубно за един народ от моралното му опустошение. Моята единствена надежда е, като в притчата с мравуняка и житото, да намерят сили онези личности, съхранили в съзнанието си добродетелите на Ботев и Левски. И с нови средства да изведат народа ни от червената тиня. На страхливите кураж да вдъхнат, на слабите - сила, на заблудените - пътека!