Демократичната общественост в Косовската драма

 

ПОСТАНОВКА

Какви e ролята, присъствието и относителната тежест на демократичната общественост в Косовската драма? Съучастник ли е тя в неблагоприятното развитие на нещата или е просто зрител, фигурант, жертва на това развитие, което е само и изцяло резултат от политиката на режима ?

Доколко драмата е неизбежен продукт на етническите различия в даденото общество и доколко е продукт на преднамерена политика, употребяваща тези различия за свои цели?

Въпросът би могъл да се постави в глобален и национален план за ролята на обществеността във всички страни, участници в конфликта, но тук го разглеждаме само в рамките на СРЮ.

Това е всъщност въпросът за легитимността и делиберативността на водената от управляващите политика. Стоят ли зад нея гражданите в това общество? Отразява ли се в нея тяхната воля. И ако наистина е така, доколко тяхната воля е автономна и доколко е манипулирана и деформирана от минали и актуални политики?

Евентуралното разминаване или съвпадение между водената политика и волята на гражданите най-точно би могло да се измери, ако тази воля можеше свободно да се формира и изразява. Не такъв, обаче, е случаят в Югославия. Огромна част от населението там е лишено от такава възможност, при което самите ограничения на възможността за ориентация и свободно изразяване на гражданите са коствен показател за разминаването между тяхната воля и водената политика.

Говорим всъщност за две неща - за позициите на демократичната общественост по Косовския въпрос и за тяхната роля (принос, относителна тежест) в развитието на конфликта.

Под демократична общественост разбираме онези активни фактори в публичния живот, които се подчиняват на демократичните принципи и съответно изразяват най-адекватно интересите на гражданите и обществото. Това са част от медиите, част от партиите, част от непартийните граждански формирования, част от православната църква, от интелигенцията, дори от управляващите на местно ниво. Това са най-сетне и самите граждани, доколкото се проявяват свободно на политическата сцена.

 

ОТСТРАНЯВАНЕТО

Факт е, че в десетте години след първите многопартийни избори в Югославия не се формира силно гражданско общество. Това важи както за сръбската, така и за албанската етнически общности, които прогресивно се обособяват в две отделни общества, респ. публични сфери. Публичният живот и на двете общности е доминиран от авторитарни, респ. патриархални структури.

С отсъствието на гражданско общество се губи значителния интегративен потенциал, който по начало се съдържа в структурите на това общество. Именно в тези структури биха се срещнали общите интереси на албанците и сърбите и биха се открили и други ценности наред с тези на "нацията" и "държавата".(Югославска социологическа асоциация)

Гражданите са отстранени от формирането на публичната политика и практически не влияят върху вземането на главните решения било от сръбска, било от албанска страна. Тогава кой всъщност решава и прави невъзможно мирното съжителство на албнаци и сърби в Косово?

Ако погледнем близката история, ще видим борба за доминация между два политически елита - веднъж единият, после другият е "отгоре". Борбата е за власт и надмощие МЕЖДУ ЕЛИТИТЕ на двете общности, а не между самите общнисти. На ниво елити няма борба за съвместен живот. В един продължителен период конфронтацията е между политическите елити, а не между етносите. И двата елита използват етническите дадености в борбата си за власт. Те искат власт, не съвместен живот. За целта конфронтират народите си,  жертвайки интересите им в последна сметка.

Елитите не просто използват, те СЪЗДАВАТ конфликта за да завоювят или крепят властта си чрез него, при което за релацията конфликт-елити-граждани се очертават следните хипотези: (1) УПРАВЛЯВАЩИТЕ ЕЛИТИ, а не гражданите (респ. "обществото") ПРОИЗВАЖДАТ косовския конфликт. (2) чрез САмИЯ КОНФЛИКТ елитите отстраняват гражданите от решаващо участие във властта, но същевременно ги изнудват към лоялност и осигуряват собствената си власт. (3) Отстраняването на гражданите ОБЛЕКЧАВА РАЗПАЛВАНЕТО и "поддържането" на междуетническия конфликт от страна на елитите, респ. липсата на демократично участие е основна причина за задълбочаване и нерешаване на конфликта.

Гражданите, респ. демократичната общественост са не просто игнорирани. Те са целенасочено елиминирани, подтиснати, заглушени, изолирани едни от други с най-различни средства. Общо взето отстраняването става по два начина: ПРЯКО - чрез ограничаване на политическите права и репресии и НЕПРЯКО - чрез манипулиране на масовото съзнание, контрол върху икономиката и ограничаване на материалните възможности за автономно участие в политиката.

Прякото отстраняване става чрез ограничаване на политическите права и свободи на гражданите.

1. Лишаване от права - чрез авторитарни закони (за университета, за публичната информация); чрез съдебен и административен произвол - отказ на радио-честоти).

2. Съдебни, административни и полицейски репресии - санкциониране и спиране на независими медии, арести, глоби, затвор за протестиращите дисиденти, конфискация на имуществото на независимите медии, напр. оборудването на радио Б92 в самото начало на войната и това на Radio VK  в Кикинда) и на РТВ Devic в Смедеревска паланка (все членове на ANEM) след края на войната (22 юни 1999).

3. Политически терор - убийства на най-неудобните(Славко Чурувия, Фехми Агани), побойща, грабежи, нападения на медии, на партийни офиси и пр. Чурувия е гл.редактор на в."Дневни телеграф". Агани е твърде опитен привърженик на гъвкавите прагматични мирни решения. Той е екзекутиран съвсем преднамерено от сръбски военни след като го откриват на един влак с бежанци от Косово.

 

Но "ако населението мълчи и търпи (т.е. наистина приема - б.а.) една власт, която не би оцеляла в нито една цивилизована страна, защо е необходимо суспендирането на конституцията и законите, управление чрез декрети, затваряне на медии, деление на предатели и патриоти, заплахи с арест и раздухване на атмосфера на постоянно напрежение и състояние на война" - питат Александър Тиянич и Славко Чурувия в една статия на ... от октомври 1998 г., за която вестникът е жестоко глобен по новия закон за публичната информация. (А. Тиянич, С.Чурувия "Кое следва, Милошевич?", сп."Европлянин", Белград, 19 окт. 1998)

Контролът върху стопанския живот и пост-комунистическа експроприация на потенциалната средна класа (чрез ограбване на валутните спестявания от държавата, програмираната инфлация, задържане на приватизацията, "пирамидални" схеми и стопанска престъпност) е друго основно средство за осуетяване появата на автономни граждани на политическата сцена.

Засилването на преките ограничения на демократичните права, (новите авторитарни закони за университетите и медиите) и на репресиите с срещу медиите и студентите през 1998 и 1999 г. говорят и за известно износване и намаляваща ефективност на националистическия популизъм, който иначе е основното средство на режима за блокиране и подмяна на автономното гражданско участие в политиката с националистическа хомогенизация и мобилизация на населението зад правителството-защитник на нацията.

Същевременно запазването и разширяването на авторитарните методи на управление показва, че национал-популизмът като основна схема за лигитимиране на пост-комунистическия режим в Югославия чрез манипулиране волята на избирателите на националистическа основа не може да работи без определена доза авторитаризъм.

Именно ограниченията на политическите и граждански права, репресиите, икономическата политика и ревностната защита на монопола върху електронните и др. медии поставят под съмнение митичната "масова подкрепа", разкриват дълбокия страх на управляващите от собствения им народ и в последна сметка - вероятността за дълбоко разминаване между тяхната политика и интересите на нацията.

Типичен пример за национал-популистко манипулиране на масова подкрепа във връзка с косовския проблем е референдумът за не/допускане на чуждестранно участие в решаването на Косовската криза. Той е проведен без никакъв контрол и с открито манипулиране на общественото мнение. Целта му е да прехвърли отговорността за водената политика върху гражданите, да отклони вниманието им от нерешените вътрешни проблеми, да хомогенизира нацията зад "вожда" чрез стария изпитан метод - фабрикуване на външно предизвикателство. Манипулацията прозира във факта, че въпросът на референдума е периферен и освен това не е валиден въпрос за референдум, тъй като начинът на преговори е от компетентрост на правителството, а на референдум подлежат само въпроси от компетентност на парламента. Милошевич никога не пита хората за съществени неща, напр. за приемливата и за двете страни форма и степен на автономия. Нито гражданите, нито парламента са питани при разпалването на предишните войни и сключването на мирните споразумения. Но с подобни илюзията за участие и митът за народна подкрепа на управляващите работят.

Играта с референдума е точно разгадана от основните опозиционни партии - хомогенизация, прехвърляне на отговорността, отклоняване на вниманието - но какво от това. При неравните условия на политическа игра отстранените са те. Илюзията за участие и митът за народна подкрепа на управляващите работят, докато нещата всъщност се решават в тесен кръг хора, неотговорни пред обществото. Как, това е отделен въпрос.

Тук ще отбележим, че военната операция на НАТО срещу Югославия наняся един допълнителен удар на демократичната общественост в страната. Бомбардировките НЕ засилВАТ недоволството от режима, не смаляват вътрешната подкрепа за него и не разширяват базата на опозицията, каквито са декларираните очаквания.

Напротив, военните удари сплотяват недоволните от властта в защитата срещу външния враг и създават благодатната за всяка диктатура атмосфера на несигурност, обръканост и нужда от закрила. И тази югославска война "рециклира" онова застрашено отвън и ЗАТОВА небрежно към вътрешните проблеми мнозинство, подкрепящо режима, защото няма друг избор (пред лицето на външната заплаха). Нападението психологически блокира иначе нарастващото недоволство и засилващите се граждански протести срещу режима. То превръща дисидентите в "предатели" и "шпиони", а освен това, дава и формален повод за пряка репресия срещу тях и общо ограничаване на политическите права с извънредно положение. След подписване на мирното споразумение режимът засилва още повече репресиите срещу независимите медии и своите опоненти (както става, впрочем, и след предшните такива споразумения).

Сърбия се нуждае от демокрация, не от санкции, заявява Воийн Димитриевич (бивш вице-президент на Комитета за човешки права при ООН, професор по международно право, директор на Белградския център за човешки права). Това е отдавна звучаща алтернатива на досегашната политика на Запада спрямо югославската криза. Демократична Сърбия е единственото реално решение за Косовския проблем, продължава той. Но международната общност, оказва се, е изоставила точно този път. Борците за демокрация в Сърбия получават минимална подкрепа от чужбина. "Напротив, дългогодишната международна изолация направи задачата ни още по-трудна, а санкциите практически улесниха екстремистите, както и мъгливите обещания за материална подкрепа, която все не идва, но е добър повод борците за демокрация да бъдат обявени за "пета колона"".

Подобни препоръки можем да прочетем и във в. "Вашингтон пост" от 31 януари 1999 г., където се развива вярната теза, че "диалогът между недемократични субекти няма смисъл", след което, обаче, се препоръчва... "война за демократизация" на Сърбия. Но, както отбелязахме, поне засега, военната опция се оказва удар по демокрацията в Сърбия.

При така очертаното разпределение на властта в обществото едва ли можем да обвиняваме демократичната общественост, че е съучастник в трагичното развитие на косовската драма. Но във всеки случай тя е една от "страничните жертви" в това развитие.

 

Порочната спирала "насилие-омраза-насилие'" е стартирана отгоре.

От ескалацията на конфликта в началото на 80-те години управляващите в Белград не предлагат на албанците никакъв рационален избор. Албанските политици приемат преговори само за независимост. И двете страни предлагат крайни решения. Следователно и при двете отсъства воля за мирно решаване чрез преговори, и на двете е нужен конфликт.

Причината от сръбска страна е в ПРИРОДАТА на управлението на Милошевич. В основата на неговата власт е стои подтискането на стари конфликти с фабрикуване на нови. Конфликтите са императив за оставането му на власт, защото поддържат страха от промени и хомогенизират избирателите.

От албанска страна конфликтът е нужен за реализиране на изключителната ориентация на албанския елит към създаването на собствена държава. Тоталният бойкот на държавните институции и политическия живот в Сърбия и Югославия, наложен от албанските политици след отнемане на автономията на Косово и въвеждането на дискриминационни закони от страна на Милошевич практически е отказ от борба за демокрация съвместно с демократичната опозиция в Сърбия. Бойкотирането на последните избори дава потенциалните 30 албански депутатски места на СПС и практически укрепва режима, срещу който иначе албанските лидери се борят. Тази политика игнорира националните интереси на косовските албанци и възможностите за демократични интегративни решения.

 

ПОЗИЦИИ И АКТИВНОСТ

 

Едно социологическо изследване на Центъра за хуманитарно право в Белград през 1995 г. показва, че 64% от анкетираните столичани вярват, че е възможно решение, задоволяващо всички жители на Косово. Наистина голяма част - 39% от анкетираните биха решили проблема чрез сила (изселване или засилена репресия), но останалите са за компромисни решения - 10%, за по-голяма или връщане на предишната автономия - още 10%, за гарантиране на равни права, законност, работни места - съотв. 6.4, 12.7% и 3.6%. Очевидно диалогът и търсенето на комромисни решения биха намерили подкрепа сред гражданството. Изразители на тези настроения са практически представителите на демократичната общественост.

Най-вредната последица от максимализма на елитите и от двете страни и от изкуствено създадената политическа конфронтация между двете етнически общности е прекъсването на политическата комуникация между тях. Писмото на подкрепа, изпратено от Адем Демачи за демонстрациите срещу режима в Белград през 1996-1997 г. е едно рядко изключение. Затова не случайно приоритет на представителите на демократична общественост от двете страни е поддържането на ДИАЛОГ между тях. И от сръбска, и от албанска страна най-активни в това отношение са гражданските организации и независимите медии и в много по-малка степен - партиите. Именно партиите от албанска страна налагат тоталния бойкот и самоотстраняването на албанците от сръбската политическа сцена. Сръбските опозиционни партии също не са особено активни в търсенето на диалог, за което само донякъде ги оправдава албанският бойкот. Едно изключение в това отношение е Гражданския съюз на Сърбия (ГСС), койото активно се застъпва за диалог с албанците и търсене на компромисни решения.

ГСС иска отмяна на всички репресивни мерки, всички форми на дискриминация, респ. дискриминационните закони за Косово, възобновяване на съдебните процеси срещу репресирането на албански активисти, допускане на международен посредник(напр.ОССЕ), за улесняване на диалога между общностите. ГСС настоява за мобилизиране на обществено мнение за спешно решаване на кризата и издигане проблема в приоритет на политическия дневен ред (Наистина, проблемът продължително време е практически вън от публичния дневен ред ("политиката" на управляващите по него е редуцирана до полицейски акции), с което режимът тласка косовските албанци към "поставянето му на внимание" чрез терористични акции, както и става), пълна легитимност на участниците в преговорите, представеност на всички заинтересовани страни, недопустимост на тайни преговори.  Преговорите да нямат за предварителна цел нито запазване на статуквото, нито независимо Косово, като във всеки случай евентуалният изход трябва да съдържа компромис и от двете страни. ГСС е за широка автономия, пълно зачитане на човешките права и адекватни механизми за защита на сръбското и другите неалбански малцинства, вкл. съвместна комисия, не по-малко от 10 години срок на действие на договора със задължение да не се повдига въпросът за статута на Косово, ако няма нарушения на договора.

През 1994 и 1995 г. Центърът за хуманитарно право в Белград  прави две големи изследвания за косовските албанци и по-специално за дискриминационната образователна, административна, гражданско- и наказателно-правна политика на белградския режим спрямо тях. Докладите са изпратени по света и до парламента, правителството, МВР, прокуратурата и др. институции в Югославия. Именно от този център идва най-обективната и богата информация за положението в Косово и неслучайно той е между първите жертви на репресиите след започване на бомбардировките.

През 1997-1998 г. се провеждат ред срещи между сръбски и албански правозащитни организации, които естествено не получават публичност в Югославия. През 1997  има три такива срещи - в Ню Йорк, (7-9 април), Виена(18-20 април) и Улцин, Черна Гора 23-25 юни). Активни тук са Центърът за хуманитарно право, Форумът за етнически отношения, Белградския кръг, Хелзинкските комитети в Белград и Прищина, фондацията на Сорос в Белград, Института на "Отворено общество" в Прищина, Ветон Сурои, гл.редактор на "Коха Диторе".

В края на януари 1998 г. група интелектуалци от Белград призовава всички косовски интелектуалци заедно да работят заедно за уреждане на Косовския проблем без участие на режима и партиите. ("Appeal of the Fifty Association").

На срещата в Улцин през юни 1997 г. две сръбски ("Белградски кръг" и Сръбския хелзинкски комитет) и една албанска (Център за защита на човешките права и свободи - ЦЗЧПС) организация осъждат игнорирането на Косовския проблем и репресиите срещу албанците като основна пречка за диалога, виждан като единствен път за решаване на проблема и искат по-широко включване на международната общност, респ. международа конференция за целта.

През лятото (14 юли) на 1998 опозиционните партии, обединени в "Съюза за промени" се срещат в Прищина с представители на местните сърби и албанци от различни партии. Според В. Пешич изразените на тази среща гледища и от едните, и от другите са неизвестни на широката общественост. Албанците, напр., макар, че искат независимост, съзнават липсата на подкрепа от международната общност и са склонни на отстъпки. И на тази среща е констатирана пълната липса на воля от страна на режима да чуе мнението на хората от Косово (експерти и граждани, сърби и албанци) за това как и в каква държава искат да живеят.

Активен "агент" на демократичната общественост са независимите медии - "Наша борба" "Данас", "Дневни телеграф", "Блиц", "Демокрация", радио Б92 и редица местни РТВ станции, които предлагат алтернативни интерпретации на събитията и се съпротивляват на междуетническа конфронтация, налагана от режима и албанските партии.

Студентите са определено анти-правителствено настроени. Особено изявно е движението "Отпор" (Съпротива) в Белградския университет. Но след изтощителната генерална стачка (ноември 1998) срещу ограничаване автономията на университетите и частичения успех в нея, те не са особено активни извън университета. За Косово настояват за преговори и стоят най-близо до ГСС.

След започване на бомбардировките една група от 20-на сръбски НПО излъчват няколко декларации, адресирани до управляващите, до световната общественост, до "албанските приятели".

В тези документи се осъжда военната опция, избрана от НАТО и се сочат негативните й ефекти за демокрацията и демократичното движение в Сърбия. В декларацията си от 13 април 1999 г. сръбските НПО заявяват "Във всички досегашни опити за решаване на югославската криза международните представители се обръщаха към правителствени и социални структури в Сърбия и Косово, които те считаха за влиятелни. За нещастие повече от тези структури имаха в радикални възгледи и националистическа ориентация. В същото време инициативи и мнения на демократични структури на гражданското общество, макар и правилни и добре обосновани, се игнорират." Констатирайки дефицита на гражданско участие, организациите, подписали този документ ИСКАТ: 1. Техни представители да бъдат допуснати активно да участват в решаването на Косовската криза и всички други проблеми, произтичащи от разпадането на Югославия. 2. Да се създаде постоянна Международна конференция на граждански организации от Балканите, Югоизточна Европа и цяла Европа, която да участва в този процес и в търсенето на начини за политическо, икономическо и социално стабилизиране на този район.

Същите плюс още няколко граждански организации изпращат на 30 април Писмо до албанските приятели, в което се казва, че съвместният живот въпреки всичко е възможен и че за по-добро бъдеще трябва да работят заедно... Съвместни усилия, диалог и политически преговори са нужни за изграждане на доверие между сърби и албанци... Германско-френското следвоенно сдобряване и сътрудничество може да послужи за модел и стимул... Трагедията е резултат от дълга серия погрешни политики на най-радикалните сили в Сърбия и чужбина... Отречен е пътят на колективната вина.

На 18-20 май 1999 в разгара на натоввските бомбардировки над Югославия в гр. Чачак започват анти-правителствени демонстрации, организирани от местни активисти под формата на "Граждански парламент" - един спонтанно възникнал граждански форум, неангажиран етнически, религиозно и партийно, поставящ (според излъчените прокламации) гражданина в основата на обществото.

Чачак е 80-хиляден град на 120 км южно от Белград. На изборите през 1996 г. местната власт там е завоювана от опозицията. Кмет на общината става Велимир Илич, който впоследствие печели още по-силна подкрепа с откритото си противопоставяне (като активист на СПО) на флиртуването с режима от страна на водача на СПО Вук Драшкович.

"Гражданският парламент" осъжда нападението на НАТО като нецивилизован акт, но същевременно хиляди хора протестират срещу безразсъдната политика на режима и искат борба "ЗА последния ", а не "ДО последния" човек (Верица Барац, районен прокурор). От управляващите е поискано редовно и пълно да информират гражданите за работата си, възобновявяне излъчванията на местната телевизия, изнасяне военните обекти извън града, нормализиране отношенията с Черна Гора. Форумът няма председател, ръководи се от оперативна група от 10 души, сменяна на всяко събиране.

Властта отговаря със забрана на публичните събрания, опитва се да арестува Илич (обвинен в разкриване на военни цели по радио "Свободна Европа"), а на останалите активисти на форума (д-р Миряна Херцог, проф. Нада Деспотович, журналистката Весна Бийелич, прокурорката Барац и учителя-пенсионер Милан Божович) налага глоби от 250 до 700  долара за "нерегистрирано публично събрание по време на война". При пълната медийна блокада, наложена от режима, протестът в Чачак е заглушен и не може да получи особен отзвук в страната. Nezavisna Svetlost, Kragujevac, 28 май -5 юни, 1999

По същото време (17 и 18 май) в Крушевац започват публични протести на родителите на мобилизирани запасняци, искащи връщане на последните по домовете им. Острата критика срещу режима, срещу местните управниц и военните спекуланти води до сблъсъци с полицията. Нещо подобно се случва и в град Александровац. След тези протести големи групи мобилизирани запасняци от тези градове се връщат по домовете си. На тях са връчени нови повиквателни, срещу което следва нов протест на 23 май в Крушевац, на който хората искат и местните управници с техните деца, както и северна Сърбия, по-специално и Белград да поемат бремето на войната. Режимът няма друг отговор за тези протести освен голата репресия - известен брой участници в тях са осъдени за нарушаване на обществения ред и са изпратени в затвора за по 20-30 дни.

Първата антиправителствена демонстрация след спиране на бомбардировките на 29 юни е отново в гр. Чачак, организирана от "Съюза за промени". Подобни демонстрации се насрочват и в Кралево, Парачин, Суботица, Ужице. Бъдещето ще покаже дали от тези граждански протести ще се роди сериозно опозиционно движение.

 

    След определена близост и активно сътрудничество с режима до началото на 90-те години, през 1992 г. Сръбската православна църква (СПЦ) открито се дистанцира от него, осъждайки го за недопускане на демократичен диалог, непостигане на национално помирение, запазване на комунистическите принципи и методи на управление, приемане на конституция без одобрението на народа, прибързано насрочване на избори, неспособност да се защитят жизнените интереси на сръбския народ и др. (Меморандум на Сабора от 1992 г.) Но за единно становище на СПЦ, вкл. и по Косовския проблем е трудно да се говори. По отношението си към режима епископите се делят на умерено неутрални, критични и остро критични.  Рашко-Призренският епископ Артемий, един от най-острите критици на режима, твъри в едно интервю пред в."Наша Борба" от 13 юни 1998 г., че управляващите са ненадминати в способността си да обезсилват и елиминират всяка алтернатива, че не се отзовават на поканите за сръбско-сръбски диалог и постигане консенсус по минимума, от който стартира диалога с албанците, че не изпращат представители на последния Всесръбския църковен събор(където впрочем не идва никой и от САНУ, ЮОЛ, радикалите, СПО, държавните медии). И за него програмата на албанските лидери е максималистична, надхвърляща Косво и затова неприемлива и за международната общност, тъй като би довела до разпадане и на други държави в района, но попитан за изхода, той го вижда в смяната на режима.

Една просветена позиция по проблема заема и небезизвестния Отец Сава - втори игумен в Дечанския манарстир, за когото мнозина считат, че е направил за сърбите в Косово повече, отколкото всички политически лидери през последния половин век. "Нашият народ, казва той, не успя да използва историческия шанс, който имахме след падането на комунизма. Вместо да развие демокрацията, нашата страна се изолира, обкръжена от истински и въображаеми врагове. Първопричина за което е управляващия политически елит, желаещ на всяка цена да остане на власт." Отец Сава мотивира по интересен начин подкрепата си за кантонизацията на Косово - проект, създаден от проф. Душан Батакович от Геополитическия институт в Белград и предвиждащ създаване на три вида етнически кантони  (сръбски, албански и смесени) със самостоятелна администрация, полиция и съд, респ. двукамерни събрания в последните.  Свещенникът отбелязва, че кантонизацията е наложителна, само защото международните фактори са възприели етническия подход при уреждане на проблема - т.е. даване пълно самоуправление за албанците, при което възможната майоризация (пълно изключване на сърбите и другото неалбанско население от управлението чрез принципа на мнозинството), налага въвеждане на допълнителни гаранции срещу това, а имменно - етническите кантони. Ако в Косово и Сърбия се развие истинска демокрация, счита той, кантонизацията ще стане излишна и би могла да се замести с друго решение, при което основен фактор е гражданина, а не етноса. ("Глухи уши в Белград". - Интервю в сп. "Време", 27 февруари, 1999).

 

Посочените прояви и становища на представителите на демократичната общественост в СРЮ показват, че макар и при  изключително неблагоприятните условия, създадени от авторитарния режим, националистическата пропаганда и войната, тя успява да издигне алтернативи на конфронтацята и насилието, да спаси "честта" на двете общности и да запази възможността за бъдещ диалог и помирение между тях.

 

Демократичната общественост и мира

 

Твърде непоследователно е отношението на основните международни фактори към ролата на демократична общественост в процеса на мирното урегулиране на Косовската криза. Декларацията на външните м-ри на Г-8 относно Принципите за решаване на тази криза от 6 май е основателно критикувана, че предвижда въвежане на мира отгоре и повече чрез една администрация, отколкото чрез произлизащ от обществото процес мирно изграждане... Като пагубно се оценява "социално инженерство" и администрирането на конфликти отгоре-надолу без регенерация на гражданското общество, без търсене и допускане на автономно действие на независими граждански структури. “G8 Kosovo Principles – Another Peace Plan Fraud”, Transnational Foundation Info, May 7, 1999... YSA).

Резолюцията на Съвета за сигурност от 9 юни също игнорира гражданското общество. В изявление от 4 юни 1999 г. Амнисти Интернешънал изразява загриженост, че човешките права са останали в периферията на дискусиите, където дори не се споменава за такива права, за хуманитарно право, за задължението да бъдат съдени заподозрените в нарушения на човешки права, за консултиране с правозащитни групи и с местното население за това как ще се провежда една или друга мироподдържаща операция... Мироопазващата операциия се подготвя и провежда по класическия начин - далече от хората, засегнати от войната и политическите борби с пренебрегване на местните и международни правозащитни организации и други наблюдатели по човешките права. (News Service: 109/99 AI INDEX: EUR 70/89/99)

По различен подход откриваме в програмата на Европейската комися за стабилизиране на Юго-Източна Европа от 26 май. Там се подчертава важността на "съживяването на гражданското общество" и подкрепата за организациите и инициативите на това обществ, насърчават се специално проектите за установяване и възраждане на базираните в местните общности организации, които изразяват и подпомагат общите нужди и интереси на обикновените хора. Предвижда се именно чрез гражданските организации да се отдели особено внимание на възстановяването на консенсуса, разрешаването на конфликти и намаляване на психологическото бреме, създадено от войната.

Очевидно е все пак, че убеждението за необходимо присъствие на демократичните граждански структури при решаване проблемите на голямата политика си пробива път в най-влиятелните международи институции.

                                    Иван Минов, Институт по балканистика